Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Доста говорихте насън — каза доктор Нот и Робърт изпита чувство за вина, което, подобно на физическа болка, разтърси цялото му тяло.

— Предполагам, за смъртта — каза Робърт.

— Да, да, точно така — отговори докторът както винаги с приветлив глас. — Казахте или по-точно попитахте: „Брат Смърт?“ И след това: „Здравейте.“ Гласът ви не звучеше уплашено. Искам да кажа, не приличаше на кошмар. Според мен.

— Да, често сънувам този сън — каза Робърт и го разказа набързо на доктора. — Но смъртта не ме привлича толкова силно, колкото може би ви се е сторило.

— Разбирам. — Докторът закрачи към камината.

Изведнъж Робърт се почувствува неловко, като си спомни прощалната бележка на Джени, която докторът сигурно бе прочел във вестниците. Спомни си също така, че съпругата на доктора бе починала преди десет дни.

Докторът се обърна и го погледна с живите си сини очи.

— Смъртта е съвсем нормално нещо, също както и раждането. Хората не искат да я приемат. По-точно ние не искаме. Не мога да кажа, че египтяните например са имали същото отношение към нея.

— Но за всяко нещо си има време, нали така? — рече Робърт. — А младостта не бива да бъде спохождана от смъртта. Не е чудно, че младите се боят от нея. Виждал съм възрастни хора да я приемат. Това е друго. — Робърт погледна доктора. — Надявам се, че не съм казал нищо за Джени.

— За Джени? Не, мисля, че не. Бях задрямал в креслото. Не мога да кажа, че съм чул всяка дума. Джени е момичето, което се самоуби, нали така?

— Да.

— Момичето на Уинкуп.

Робърт бе станал и сега седеше на канапето.

— Щяхте ли да се ожените за нея?

— Не — отговори Робърт. — За съжаление тя се влюби в мен.

— И вие… вие я отблъснахте?

— Казах й, че… не знам дали някога ще мога да я обикна. И тя… тя се самоуби във вторник вечерта. На няколко пъти ми беше споменала, че смъртта не я плаши. Била преживяла смъртта на малкия си брат, който починал от менингит. Това я разстроило — за известно време, — но се съвзела, защото се научила да приема смъртта. Точно тази дума употребяваше — „приемам“. Плашех се, когато я слушах да говори така. И след това… се самоуби, без да има сериозна причина. Предполагам, че сте го прочели във вестниците. Публикуваха бележката, която остави. Пишеше, че за нея съм символизирал смъртта. — Робърт погледна доктора право в очите — беше му интересно да разбере какво си мисли, без да знае всички факти и дребни подробности, макар да е следил историята във вестниците. — Тя беше влюбена в смъртта, така да се каже. Затова и се влюби в мен.

За момент докторът го погледна подозрително, после отново се усмихна.

— Този случай определено е изисквал намесата на психиатър. Искам да кажа, за момичето. Да, четох във вестниците. Още снощи си спомних. Докато пътувахме насам с полицията, си спомних историята. Помислих си: никому няма да е леко, ако изпадне в такова положение. Целта на много самоубийства е да накараш някого да се почувствува гузен и виновен. Може би сте скъсали неочаквано с нея или…

— Не. — Робърт се намръщи. — Първо, нищо не съм й обещавал, между нас нямаше нищо… и все пак имаше. Никога не съм разбирал това момиче, защото никога не съм допускал възможността тя да се самоубие. Може би не съм се постарал достатъчно да я разбера, а може би нямаше да успея, дори да се бях опитал. Но всичко това остави у мен ужасното чувство на съжаление, а и на срам, че съм объркал нещо. Един човешки живот. — Робърт видя как докторът кимна енергично на два пъти и се уплаши, че думите му са останали неразбрани, че не се е изразил достатъчно ясно. Робърт се изправи, за момент се олюля, но успя да остави чашата с чинийката на масичката и отиде в банята както беше по чорапи.

Искаше да вземе душ, но щеше да намокри превръзката, а не биваше да затруднява доктора да прави нова; затова се изтри с една малка кърпа над мивката и се избръсна — набързо и немного внимателно. Чувствуваше се отпаднал.

— Докторе, ще ми дадете ли някакво хапче? — попита той, когато излезе от банята. Отвори единия куфар, за да извади чиста риза. След това всичко около него започна да се разпада на сиви точици. Докторът го беше хванал за дясната ръка и го дърпаше обратно към канапето. — За ободряване — успя да изрече Робърт. — Нищо не ме боли.

— Мога да ви дам хапче, но какъв е смисълът? Трябва да си почивате днес. Имате ли близък човек, който да остане днес при вас?

В ушите на Робърт бучеше толкова силно, че почти не чу какво му каза докторът.