Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Робърт имаше чувството, че докторът виси безтегловен във въздуха.

— След малко няма да чувате какво говоря, а и то няма никакво значение — каза доктор Нот, извърнал поглед от Робърт. — Обичах жена си, а тя почина. Това е, с две думи.

Настъпи дълга пауза, толкова дълга, че Робърт се уплаши да не заспи. Не искаше да заспива.

— Чувам ви и ви слушам.

— Опитайте се да си починете — нареди му докторът с кроткия си глас.

Робърт се подчини.

Докторът започна да крачи из стаята. Единственият източник на светлина беше лампата с червен абажур върху масичката до фотьойла.

— Да, чух, че Уинкуп бил изчезнал — каза докторът тихо. — И да сте го убили, и да не сте го убили, аз пак щях да бъда при вас. Странно. По принцип не съм на разположение на полицията, но това не е първият случай, когато ме викат. Техният лекар отсъствува, а аз съм в списъка на лекари, към които се обръщат, когато той не може да дойде. Просто така се случи. — Половин минута пауза, в която той отиде до единия край на стаята и се върна, с ръце, пъхнати в джобовете. — Чух ви да казвате, че според вас Уинкуп е стрелял. — Докторът спря и погледна Робърт, сякаш не беше сигурен, че той все още е буден.

На Робърт толкова му се спеше, че не можа да каже нищо.

— Това е логично — кимна докторът и започна отново да крачи из стаята. — Самоубийството на приятелката му го е накарало да ви намрази два пъти по-силно. Наистина ужасно нещо. — Но го каза спокойно или поне тонът му беше спокоен.

— Смятате ли да заминавате утре?

Робърт направи усилие.

— Да, казах й, че ще отида в Албукърк да се видим.

— Не съм сигурен, че утре ще сте в състояние да пътувате.

— Не ми се вярва и полицията да ми разреши. — Робърт натисна леко бинта на лявата си ръка, но не усети нищо.

— Все още е безчувствена от упойката — каза докторът. — Доколкото разбрах, и друг път са хвърчали куршуми?

— Да.

— Ами… според мен най-добре е да се махнете оттук. — Дребничкият доктор разтвори ръце, сякаш нямаше нищо по-просто от това Робърт да се махне. — От полицията не искат да ви осигурят надеждна охрана, не искат да ви пратят в затвора…

Робърт престана да се бори със съня си. Имаше чувството, че полита от висока канара и пада, но не изпитва никакъв страх. В продължение на няколко секунди до гласа му достигаше успокояващият глас на доктора, а след това заглъхна.

— Добро утро — каза докторът усмихнат. Беше застанал прав, по риза, в едно квадратче слънчева светлина близо до канапето. — Добре ли спахте?

Робърт се огледа. Нямаше му часовника. Лявата му ръка пулсираше.

— Часовникът ви е на масата. Сега е осем и тридесет и пет — каза докторът. — Докато спяхте, на два пъти ви търсиха по телефона. Позволих си да го вдигна. Единия път се обади Вик Макбейн от Ню Йорк. Бил звънял късно снощи и говорил с някакво много невъзпитано ченге. Доста си поприказвахме. Казах му, че съм вашият лекар, че съм останал при вас и че вече сте добре.

— Благодаря ви. — Робърт премигна. Все още му се виеше свят. Видя, че килимът е навит в единия край на стаята, и смътно си спомни, че предишната вечер го беше накапал с кръв, докато се обаждаше на полицията. Робърт понечи да стане, за да се измие.

— Добре е да изпиете чаша кафе, преди да станете — каза дребничкият доктор и отиде в кухнята. — Току-що го сварих. Позволих си да използувам и самобръсначката ви. Надявам се, че нямате нищо против. Мляко или захар?

— Не, благодаря — каза Робърт.

Докторът се върна с кафето.

Робърт се опита да си спомни името му. Нан? Не, Нот. Точно така.

— На два пъти са ме търсили, така ли, доктор Нот?

— Да. Втория път — беше преди няколко минути — се обади Джак… Нелсън, ако не се лъжа. Каза, че ще дойде тази сутрин. Тоест всеки момент.

Докато пиеше кафето, Робърт се загледа в кръглото и излъчващо щастие лице на доктора. Не можеше да разбере неговата веселост, доброто му настроение и доброжелателност. Подобно на топлото слънце, лицето му привличаше отново и отново погледа на Робърт.

— Исках да остана, за да следя по-отблизо състоянието ви — каза доктор Нот, — а и да ви помогна с нещо, ако имате нужда. — Да ви бъда лявата ръка, така да се каже — Засмя се. — Нямам други пациенти до три часа следобед, а и те… — Сви рамене Робърт бавно се разсънваше. Спомни си, че майка му ще му се обади в десет. Ръката не го болеше много силно и той се чудеше дали ще издържи зад волана до Ню Мексико. Днес беше петък. Утре следобед пристигаше зъболекарят и щеше да се произнесе веднага — или поне така се смяташе — върху самоличността на трупа. Изведнъж Робърт си спомни, че нощес бе сънувал брат Смърт. Не беше ли по-различен от друг път? Лицето на брат Смърт нямаше обичайния си ведър и здрав вид. Този път беше зелено. Може би и отвратителният труп се беше появил в съня му положен върху масата, на която седеше брат Смърт. Образът на трупа — тази почти безплътна, безцветна, но все още запазила човешкия си вид маса — беше толкова жив в съзнанието му и занимаваше толкова упорито мислите му, че Робърт не можеше да каже дали действително го беше сънувал, или не.