Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Искате ли да си облечете пижамата, или ще останете така? — попита го докторът.

— Ще се оправя — каза Робърт и понечи да стане.

— Недейте става — опита се да го убеди докторът.

— Трябва да се обадя на майка си. Ще чака.

— Да, разбира се. Искате ли да набера номера?

— Ако няма да ви затрудни. Но не си го спомням. Записан е в онова синьото тефтерче на масата. — Робърт гледаше как докторът го търси, как погледна в чекмеджето на масата и накрая каза: „Ето го!“ — и го вдигна от пода, където лежеше наполовина скрито под фотьойла.

— На Форестър ли да го търся?

— Не, на Каръл. Мисис Филип или Хелън Каръл, не си спомням точно. — Робърт отново се отпусна върху възглавниците и затвори очи, заслушан в това, което докторът казваше по телефона.

— Не, не е за сметка на отсрещната страна… Да, точно така. — Гласът на доктора беше ясен и чист. — Мисис Каръл? Един момент, ако обичате. — Докторът сложи телефона на един стол, премести стола до Робърт и му подаде слушалката.

— Здравей, мамо — каза Робърт. — Не, не, добре съм… Напълно. — Робърт я успокои, че не е ранен тежко. — Според мен Уинкуп. Кой друг?

Гласът й беше вълшебен. Добър, енергичен и вълшебен. Утре сутринта заминавали с Фил за Албукърк, със самолет. Настояваше и Робърт да отиде с тях, за да си почине.

— Мамо, ти, изглежда, не разбираш колко сериозно е положението ми — каза Робърт. — Едва ли ще ми разрешат да напусна щата. Искат да ме пратят в затвора.

— Знам, Боб, и ние четем вестници, но… те нямат никакви доказателства. Фил казва, че полицията трябва да има доказателства. Даже и аз знам това.

— Права си, мамо. По мен е стрелял Уинкуп, а той е два пъти по-жив, отколкото съм аз, особено тази вечер. — Робърт се усмихна, чувствуваше се толкова щастлив, сякаш докторът му бе сложил райски газ.

Докторът пушеше цигара и бе наклонил главата си на една страна, за да прочете заглавията на малкото останали книги върху лавицата вляво от камината.

— Да, мамо, да — каза Робърт. — Много добър лекар. Добре се грижат за мен. — Той се засмя. — Извинявай, но ми сложи успокоително и затова гласът ми е малко странен. Иначе съм добре. Не се притеснявай, добре съм.

— Но няма ли да дойдеш с нас? — попита го тя за трети път. — Хайде ела! На ранчото.

Робърт смръщи замислено лице.

— Добре, защо не? — каза той.

— Тръгни утре. Веднага щом можеш. Мислиш ли, че утре ще се чувствуваш по-добре? Чуваш ли ме, Боб?

— Аз и сега съм добре — каза Робърт.

— Ще ни се обадиш ли пак, за да знаем с кой самолет да те чакаме?

— Да, мамо.

— Сега си легни да спиш, Боби. Ще ти се обадя утре сутринта. Към десет. Удобно ли ще ти бъде?

— Да. Лека нощ, мамо. — Затвори телефона, после си спомни, че Фил искал да говори с него, и се намръщи. Е, не беше толкова важно. Отпусна се бавно върху възглавниците. През полуотворените си клепачи видя как докторът обърна гръб на книгите и тръгна към него леко усмихнат. Предполагаше, че идва, за да се сбогуват.

— Много ви благодаря — каза Робърт. — Ако ми кажете колко е сметката, мога да ви платя веднага.

Докторът поклати глава. Беше прехапал горната си устна и очите му бяха насълзени. Робърт се намръщи и за момент си помисли, че може би сънува.

— Не, не, няма никаква сметка — каза докторът. — Нали нямате нищо против да остана тук? Предпочитам да остана при вас, вместо да се прибера. Ще почета, докато заспите. Всъщност човек във вашето състояние не бива да остава сам.

Робърт се понадигна от възглавниците, все още намръщен. Докторът сякаш се бе превърнал в друг човек, само на външен вид бе останал същият — дребен, закръглен и плешив.

Докторът застана в профил към Робърт, с лице срещу камината.

— Съвсем наскоро загубих жена си. Преди десет дни. Джулия. Почина от пневмония. Най-обикновена пневмония. Всъщност ние си мислим, че е обикновена, когато човек е иначе здрав. Но сърцето и… — Докторът отново се обърна към него. — Очите ви се затварят, а аз съм се разбъбрил.

— Не спя.

— А трябва да заспите. — Докторът въздъхна. — Един лекар не би трябвало да обръща голямо внимание на смъртта, но…

Робърт го слушаше и полагаше огромни усилия да остане буден.

— Мога ли да ви попитам как се казвате, докторе?

— Нот — отговори докторът. — Албърт Нот. Така като гледам, и двамата сме в тежко положение. За вашите неприятности прочетох във вестниците. Знам за подозренията, че сте убили Уинкуп. Преди известно време той идва при мен, за да му разрежа един цирей. Това не е ли съвпадение? Цирей на врата. Не ми е работа да обсъждам пациентите си. — Стоеше неподвижен — дребна и тъмна фигура.