Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Не мога да кажа, че съм загубил тренинг, защото никога не съм го имал — каза той.

Някъде в далечината избръмча кола. Иначе беше съвсем тихо и Робърт чуваше дори бавното тиктакане на часовника от долния етаж.

— Гледай ти, десет и двадесет. Какво ще кажете за малко бренди?

— Бренди не, благодаря. Няма да мога да…

— Ясно. Тогава малко от моето шери. Наистина е чудесно. — Докторът стана. — Не, недейте слиза долу. Ще се върна след минутка. — Излезе.

Робърт тръгна към голямото легло и се обърна заслушан. От напрежение го заболя лявата ръка и трябваше да си наложи да се отпусне. Не беше чул никакъв шум отвън. Отдолу се чу скърцане и след това хлопване — докторът беше затворил барчето за напитки Робърт гледаше полуотворената врата и се ослушваше за стъпките на доктора по стълбите.

Чу се изстрел и трясък от счупено стъкло.

Робърт хукна надолу по стълбите.

Докторът лежеше до широката врата между хола и коридора, само на няколко крачки от стълбите. Очите му бяха отворени, главата — накривена на една страна и облегната на рамката на вратата.

— Доктор Нот? — Робърт го хвана за рамото и лекичко го разтърси, като не снемаше поглед от устата му, сякаш очакваше всеки момент тя да се раздвижи и да проговори. Не видя рана.

Робърт се изправи, обиколи с поглед осветения хол и очите му се спряха върху полуотворения прозорец и петнадесет сантиметровата пролука между перваза и рамката на еркерния прозорец в ъгъла. Отиде в коридора, отвори входната врата и излезе на верандата. На ъгъла до еркерния прозорец го посрещна черна тишина. Празната морава изглеждаше бледозелена от светлината на близката улична лампа, а дърветата и храстите хвърляха черни сенки. Застинал на място и без да диша, Робърт се мъчеше да разбере дали нещо се движи от лявата или дясната страна по тротоара. В този момент се вдигна прозорец в съседната къща.

— Какво беше това? — извика женски глас. — Доктор Нот?

Робърт се върна при доктора. Той не беше помръднал. Повдигна го, за да седне, и главата му увисна надолу. Тогава Робърт видя червен отвор на тила и кръв, която се стичаше по рядката коса на доктора и влизаше в бялата му яка. Рана от куршум, помисли си той, но прилича на най-обикновена драскотина. Докторът може би е изпаднал в безсъзнание, след като се е ударил в касата на вратата. Понечи да го вдигне, но изцъкленият поглед го накара да спре. Напипа бързо пулса му. Сърцето продължаваше да бие.

Успя някак да пренесе доктора до канапето, след това изтича до кухнята, потърси опипом ключа на лампата, намери го, светна и намокри няколко книжни салфетки със студена вода. Върна се при доктора и изчисти кръвта по тила му. Останаха достатъчно чисти салфетки, за да избърше лицето и челото. Очите бяха все така изцъклени, устата беше полуотворена и от нея бяха започнали да се стичат лиги. Робърт изтича до банята, отвори аптечката, в която цареше безпорядък от малки шишенца, наредени върху три-четири стъклени рафта. В бързината няколко шишенца паднаха в мивката, но не се счупиха и накрая Робърт намери това, което търсеше — амоняк. Прочете още един път етикета, за да е сигурен: „Дозировка: половин до една лъжичка се разрежда с вода. Бързодействуващ и ефикасен стимулант.“ Робърт го подуши — беше силно — и изтича долу.

Подържа шишенцето под носа на доктора, но без резултат. Помисли си да сипе малко от амоняка в чаша с вода, но се страхуваше да не го задуши. Ръцете на доктора бяха станали по-студени. Пулсът му се стори по-слаб. Робърт взе един шал с ресни, който стоеше сгънат на канапенцето, и покри с него доктора. След това вдигна телефона и набра централата. Каза на телефонистката, че има нужда от лекар и че случаят е спешен. Уейвърли Авеню, домът на доктор Нот. Робърт не знаеше номера.

— Бяла сграда. Ще запаля лампата над вратата. Ще може ли да дойде веднага?

— Да, мисля, че няма да има проблем. Близо е до болницата. Ще им позвъня веднага.

Робърт се върна при доктора, взе ръката му и напипа пулса. Стори му се, че лъскавите сини очи на доктора гледат право в него.

— Доктор Нот? — За момент докторът сякаш искаше да каже нещо, но лицето му остана неподвижно.

На вратата се почука.

Робърт отиде да отвори.

— А! — Пред него стояха възпълна жена на около петдесет години и мъж на приблизително същата възраст. — Стори ни се, че чухме изстрел.

— Да, заповядайте. — Робърт им направи път. — Докторът е ранен. Мисля, че е само… В безсъзнание е.

— Доктор Нот! — ахна жената, втурна се към доктора и спря. Погледна мъжа си. — О, Джордж!