Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Вратата отвори мъж с посивяла коса и увиснали бузи, по които бяха започнали да се образуват, торбички.

— Добро утро. Тоест добър ден — поправи се бързо Робърт. — Казвам се Робърт Форестър. — Човекът срещу него явно се сепна.

— Да. Какво…

— Дойдох да се видя с вас… исках да ви видя, защото…

— Кой е, Уолтър? — обади се женски глас.

Без да снема поглед от Робърт, мъжът се отмести, за да направи място на жена си.

— Това… този човек е Робърт Форестър.

Слисана, жената го погледна с отворена уста. Имаше същото лице като на Джени — продълговато и овално, и същите тънки устни. Русата й коса със сиви кичури беше опъната назад в кок.

— Добър ден, мисис Тийролф — каза Робърт. — Надявам се, ще ме извините, че дойдох така. Исках да се видя с вас.

— Ами… — промълви жената със същото смущение и болка, каквото изпитваше и Робърт. — Да… Джени много ни е говорила за вас. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Влез вътре, мила — кимна мъжът към жена си. — Аз ще говоря с него.

— А, защо? — Беше се овладяла. — Видът ви… изглеждате по-иначе, отколкото смятахме.

Напрегнат, Робърт стоеше съвсем неподвижно.

— Исках да ви изкажа лично… да ви кажа, че много съжалявам за това, което…

Жената въздъхна дълбоко.

— Ще влезете ли? — попита с усилие тя.

— Не е необходимо, благодаря. — Робърт погледна лицето на съпруга й, което беше все още мрачно. Очите му бяха същите като на Джени. — Разбирам много добре, че каквото и да кажа…

— Влезте — прекъсна го жената.

Робърт влезе и последва жената в спретнат хол. Килимът и тапицерията на мебелите бяха осеяни с цветя. Сърцето му подскочи при вида на снимката над камината — стори му се, че е на Джени, но се оказа, че е на млад мъж. По всяка вероятност брат й, който беше в университета.

— Ще седнете ли?

Робърт й благодари, но остана прав. Мистър Тийролф застана между Робърт и вратата на хола. Майката на Джени седна на малкото канапе.

— Още не можем да повярваме, макар да съзнавам, че е станало — каза тя и докосна с бърз жест очите си. Но сега не плачеше. Вдигна глава и погледна Робърт. — Не ви ли каза нещо? Нещо, което да ви подскаже защо го е направила?

Робърт поклати глава.

— Нищо определено. Видях я в понеделник вечерта. Миналия понеделник. Тогава ми каза, че не искала повече да се виждаме. Попитах я защо. Не ми каза. Помислих си, естествено, помислих си, защото е смятала, че аз съм виновен за смъртта на Грег. Което не е вярно. Но реших, че това е причината. Никога не ми е минавало през ум, не може да поиска да се самоубие, че може дори да си го помисли — искам да кажа, сериозно. — Погледна бащата на Джени, които слушаше внимателно и с намръщено лице. — Въпреки че…

— Да? — каза мисис Тийролф.

Робърт облиза пресъхналите си устни.

— Доста често говореше за смърт и за умиране. Може би го знаете.

— О, да, знаем — каза мисис Тийролф с отчаян тон. — Малкото ни Зайче, да говори за смъртта!

— Не казвам, че това обяснява нещата, защото няма да е вярно. Но говореше за смъртта като за нещо, което нямаше търпение да опознае. Не знам как да се изразя.

Мисис Тийролф наведе глава. Съпругът и отиде при нея.

— Съжалявам — обърна се Робърт към двамата. — Говорих повече, отколкото трябва. Ще си вървя.

Бащата на Джени го погледна. Продължаваше да стои наведен над жена си, с ръка на рамото й.

— Разбрах, че днес ще определят самоличността на трупа, който намериха в реката. — В гласа му се усещаше характерната за германските езици отсеченост, въпреки че нямаше акцент.

— Преди малко говорих с полицията — каза Робърт. — Зъболекарят — доктор Макуин от Хъмбърт Корнърс, не могъл да каже със сигурност. Работил е само по долните зъби на Грег и… с една дума, огледът се е оказал безрезултатен. Не е била определена самоличността на трупа.

Мистър Тийролф кимна, без да каже нищо.

— Мистър Тийролф, искам да ви кажа още нещо — аз не бутнах Грег в реката. Сигурен съм, че той е жив. От това, което Джени ми е разказвала, знам, че и двамата много сте го харесвали.

— А, аз не го харесвах чак толкова — каза мистър Тийролф. — Той не беше… — Сви рамене, сякаш искаше да каже, че въпросът е вече без значение.

Мисис Тийролф въздъхна.

— Загубихме две деца — каза тя и погледна Робърт, — но ни остана още едно — Дон. — Посочи с глава снимката на полицата над камината и на устните й се появи нещо като усмивка. — След един месец завършва. Седнете.

Робърт седна, подчинявайки се на мекия й глас като на заповед. Остана още десетина минути. Мистър Тийролф най-сетне седна на канапето до жена си. Попитаха Робърт за работата му и дали смята да остане в Лангли. Той им каза, че може би ще отиде в Ню Мексико при майка си. С откровеност и непринуденост, които му напомниха за Джени, мисис Тийролф му каза, че десетина дни преди да се самоубие, Джени започнала да подозира Робърт в убийството на Грег. Приятелите й я били настроили. Двамата с мъжа й не знаели какво да мислят. Робърт долови нещо нередно в това, което чу, и се почувствува неловко — изведнъж Джени започна да изглежда някак глупава. Думите на родителите й го смутиха и той изпита желание да я защити и същевременно се засрами от себе си. Те дори не го попитаха за чувствата му към нея — сякаш знаеха бездруго, че Джени е държала на него повече, отколкото той на нея. Когато стана да си върви и мисис Тийролф предложи да му направи чай „за из път“, Робърт най-напред се трогна, след това, без да знае защо, се подразни. Отказа учтиво чая. Имаше чувството, че хем бяха установили контакт, хем не бяха. Към края на разговора им мистър Тийролф се държеше определено по-дружелюбно с него, отколкото в началото. Отношението на жена му беше отношение на добър по своята същност човек, чиято скръб е толкова голяма, че измества всяка ненавист и враждебност. Струпаше му се също, че мисис Тийролф го беше приела, без да се опитва да го съди, защото знаеше, че Джени го бе харесвала, дори обичала.