Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Сам ли се застреля, или… Къде е ранен? — попита мъжът.

Робърт му разказа какво се бе случило и го успокои, че преди малко е повикал лекар.

— Вие приятел ли сте му? — попита мъжът и присви очи. — Чакайте, вие не сте ли…

— Робърт Форестър — каза Робърт.

Жената го погледна с отворена уста.

— Маниакът!

— Прочетохме във вестниците, че снощи докторът ви е оказал медицинска помощ — каза мъжът.

— Да, точно така. — Мъжът и жената като че ли направиха няколко крачки назад, жената в посока към вратата.

Робърт погледна доктора, който не беше помръднал.

— Да останем тук, докато дойде лекар, Ирма. Искам да разбера какво е състоянието му.

— Добре, Джордж.

Никой не седна. Никой не каза нищо за около — както се стори на Робърт — три или четири минути. Робърт отново напипа пулса на доктора. Отворените му очи го обезсърчаваха. Сега му се струваше, че го гледат с укор и са безжизнени, само че докторът беше жив, защото сърцето му продължаваше да бие. Вие сте първият, сякаш казваха очите му. Робърт чуваше гласа на доктора: „Не можете да си представите колко ми е приятно, че сте тук… Вие сте първият човек, който ми идва на гости…“ Робърт премигна и погледна двамата, които стояха пред него.

Мъжът, наречен Джордж, пушеше цигара, която държеше стисната здраво между пръстите си. Хвърляше предизвикателни и презрителни погледи към Робърт, сякаш искаше да му каже, че той за разлика от Робърт има пълното право да бъде в тази къща. След това седна на един тапициран стол и каза:

— Седни, Ирма.

— Не, така ми е добре, Джордж.

Мъжът дръпна от цигарата си и попита:

— Обадихте ли се и на полицията?

— Не — каза Робърт, — още не.

— А защо?

Робърт пое дълбоко въздух.

— Реших, че е по-важно първо да повикам лекар.

Мъжът се вторачи в него.

— Кой стреля? — попита студено той.

Робърт отвърна спокойно на погледа му. Струваше му се смешно, че мъжът продължава да седи с гръб към прозореца, смешно, че досега не е попитал откъде се е стреляло.

— Не знам — отговори Робърт. — Може би същият човек, които стреля снощи срещу мен.

— Раниха ли ви?

— Да, в ръката. — Ръкавите на Робърт бяха спуснати и превръзката не се виждаше. Изпитваше силна неприязън към мъжа и жената и имаше желание да ги изгони.

— Не мислите ли, че трябва да се обадите на полицията? — попита мъжът, сякаш беше убеден, че Робърт нарочно не иска да им се обади, и тонът му беше толкова свадлив, че дори и жена му го смъмри.

— Джордж! — каза с укор тя. Въпреки това, когато поглеждаше към Робърт, в очите й имаше страх, какъвто не се забелязваше в очите на мъжа й.

— А защо не им се обадите вие? — попита го Робърт. — Според мен ще има по-добър ефект.

— По-добър ли? — попита мъжът с нападателен тон.

— По-бърз — отговори Робърт.

Мъжът погледна към жена си, след това отиде до телефона.

Отново се почука на вратата. Този път бяха лекарят и една жена, която каза, че живеела отсреща. Докато гледаше какво прави лекарят, Робърт отговаряше на въпросите на съседката. Лекарят разкопча ризата на доктор Нот и прислуша сърцето му. Робърт забеляза, че почти не обърна внимание на раната на тила. След това свали сакото на доктор Нот, повдигна ръкава на ризата и му би инжекция.

— Трябва да отиде в болница — обърна се той към Ирма.

Ирма беше застанала близо до него.

— Да, докторе, ще се погрижим.

— С линейка — добави докторът на себе си и тръгна към телефона.

Робърт се приближи.

— Как е той, докторе?

— Кома. Не знам как е със сърцето, това е лошото. Не ми се стори много здраво. — Огледа се с раздразнение. — Това е рана от куршум. Полицията защо не е тук?

— Ще дойдат всеки момент — каза Джордж.

Докторът вдигна телефона, набра номер и лаконично поръча линейка.

Робърт погледна преобърнатия поднос на пода, строшените чаши, чиито столчета бяха останали здрави, бутилката шери, която се беше претърколила върху пода в коридора, без да се счупи, капките кръв до вратата. След това се извърна към прозореца, чийто перваз трябва да е бил на височината на брадичката на Грег, ако Грег е стоял на тревата. Къде ли беше Грег сега? Накъде ли се беше запътил в тъмната нощ?

— Нещо ново за доктора? — попита Джак Нилсън.

— Нищо. Продължава да е в кома — каза Робърт.

Джак отказа да седне. Стърчеше прав и непохватен в средата на хола, по шлифер, със скръстени отпред ръце. Робърт крачеше бавно из хола, заобикаляйки куфари и кашони. От единия кашон стърчеше стъблото на свекървиния език — подарък от Джени. Беше десет и двадесет и пет, събота. Робърт поглеждаше часовника си всеки пет минути. В единадесет щеше отново да позвъни в болницата.