Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Аха — само възкликна тя, но последвалото мълчание този път бе изпълнено с разбиране. Прибавеше ли някаква забележка, реши той, неизбежно щеше да му напомни, че открай време не е одобрявала женитбата му. Но сега тя предпочиташе да не му го напомня. — Не би могъл да го понесеш — повтори тя, — колкото и да продължи.

— Не бих могъл да го понеса. — Изправи се и допря с длани нежното й лице. — Изобщо не ме интересува, мамо — заяви той и я целуна по челото. — Пукната пара не давам, наистина.

— Сигурно не те интересува. А защо?

Той се отправи към пианиното, прекосявайки стаята.

— Защото отивам да се видя с Ан в Мексико.

— А, така ли? — усмихна се тя, възвърнала си празничното настроение от първата им сутрин заедно у дома. — Ама че хаймана!

— Искаш ли да дойдеш в Мексико? — Той й се усмихна през рамо. Засвири една сарабанда, която бе научил като дете.

— Мексико! — с престорена уплаха възкликна майка му. — Никаква земна сила не е в състояние да ме закара там. Навярно на връщане ще можеш да доведеш Ан да ме види.

— Навярно.

Тя прекоси стаята и свенливо положи ръце върху раменете му.

— Имам чувството, Гай, че понякога отново си щастлив. В най-невероятни моменти.

Какво се е случило? Пиши незабавно. Или по-добре се обади по телефона за моя сметка. Оставаме още две седмици в хотел „Риц“. Така ми липсваше по време на полета — жалко, че не пътувахме заедно, но ти влизам в положението. Скъпи мой, дано през цялото време ти се случват само добри неща. Сигурно това бързо ще приключи и ще го забравим. Каквото и да стане, съобщи ми, та заедно да го посрещнем. Често си мисля, че не го правиш, в смисъл, че не посрещаш, смело фактите.

Толкова близко си — глупаво е да не се отбиеш за ден-два. Вярвам, че ще ти дойде настроение. Вярвам, че ще намериш време. Ще се радвам, ако дойдеш — мама и татко също, знаеш това. Скъпи мой, проектите ти са чудесни и толкова много се гордея с теб, че дори мога да понеса мисълта да си далеч от мен през следващите месеци, докато ги изпълняваш. И татко смята, че са чудесни. Непрекъснато говорим за теб.

Гай изпрати телеграма до Кларънс Брилхарт, управителя на „Палмира“: „Невъзможно да приема поръчката поради стечение на обстоятелствата. Дълбоко съжалявам и благодаря за поддръжката и съдействието. Следва писмо.“

Внезапно се сети за скиците, които щяха да използуват вместо неговите — имитация на Франк Лойд Райт от „Уилиам Харкнес и сие“. По-лошо дори, мина му през ума, докато диктуваше телеграмата по телефона, че Управителният съвет навярно щеше да се обърне с молба към Харкнес да заимствува някои от идеите му. И, не ще и дума, Харкнес щеше да го направи.

Телеграфира на Ан, че ще вземе самолета в понеделник и ще бъде свободен няколко дни. И тъй като съществуваше Ан, не си даде труд да се запита след колко месеца или навярно години щеше да се добере до такава крупна поръчка като клуба „Палмира“.

Тази вечер Чарлс Антъни Бруно се бе изтегнал по гръб в една хотелска стая в Ел Пасо; мъчеше се да задържи златна писалка в хоризонтално положение върху твърде малкия си, твърде сплескан нос. Беше прекалено неспокоен, за да си легне, а не му стигаха сили да отиде в някой бар наблизо, за да поогледа. Беше обикалял цял следобед и според него Ел Пасо не беше кой знае какво. Както и Големият каньон. Много повече го занимаваше мисълта, която го беше споходила по-предната вечер във влака. Жалко, че Гай не го бе събудил на следващата сутрин. Макар че с него не можеше да се обмисли план за убийство, Гай му допадаше като личност. Заслужаваше си човек да го познава. Нещо повече, Гай си беше забравил книгата и той би могъл да му я върне.

Вентилаторът отгоре бръмчеше неравномерно, понеже една от четирите му перки беше паднала. Каза си, че ако си беше на мястото, щеше да му е малко по-хладно. Едно от кранчетата в клозета беше повредено, щипката на нощната лампа над леглото висеше счупена и по цялата врата на гардероба личаха отпечатъци от пръсти. А пък разправяха, че това бил най-реномираният хотел в града! Защо във всяка хотелска стая, в която попадаше, все нещо куцаше, та макар и едно-единствено? Някой ден щеше да открие идеалната хотелска стая и щеше да я купи, ако ще да е в Южна Африка.

Приповдигна се да седне на ръба на кревата и посегна към слушалката.

— Искам междуградски разговор. — Впери безизразен поглед в петното от червеникава кал, лепнато от обувката му върху белия юрган. — Грейт Нек 166… Грейт Нек, да. — Изчака малко. — Лонг Айланд… В Ню Йорк, тъпако, да си го чувал?