Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Далече в мрака на прерията протяжно изсвири локомотив, отново и отново, отдалечавайки се. Помнеше този звук от детството си — красив, непорочен и самотен. Като див жребец, отърсващ се от белокожия си ездач. В пристъп на дружелюбност Гай хвана Бруно под ръка.

— Не ща да вървя! — изрева Бруно, изскубна се и спря. Съвсем бе отмалял от чистия въздух.

Влакът потегляше. Гай набута отпуснатото му туловище във вагона.

— Една чашка преди лягане? — унило промълви Бруно, макар че имаше вид на човек, който ще се строполи от умора.

— Благодаря, повече не искам.

Шепотът им потъна в зелените завеси.

— Да не забравиш да ми се обадиш утре сутринта. Няма да заключвам. Ако не те чуя, влизаш направо, нали?

Залитайки между зелените завеси по стените, Гай се отправи към спалното купе.

Лягайки си, по навик се сети за книгата. Беше я забравил в купето на Бруно. Своя Платон. Никак не му допадна това, че книгата оставаше при Бруно тази нощ, че Бруно щеше да я пипа и да я разгръща.

Щом пристигна, Гай се обади на Мириам и тя му определи среща пред гимназията, която се намираше между домовете им.

Застана да я чака на ъгъла до асфалтовото игрище. Щеше да закъснее, естествено. Питаше се защо ли бе избрала гимназията. Защото беше нейна територия? Обичал я бе по времето, когато я чакаше тук.

Небето над него бе яркосиньо. Слънцето не беше жълто, а безцветно, сякаш избеляло от собствената си горещина — лъчите му разтапяха. Зад дърветата се мярна червеникавият покрив на малка постройка, която не бе виждал — беше изникнала след последното му идване тук преди две години. Извърна се. Наоколо не се виждаше жива душа, сякаш училището и дори домовете наоколо се бяха обезлюдили поради горещината. Отправи поглед към широките сиви стъпала, които се спускаха от мрачната арка на външния вход. Все още помнеше разръфаните краища на учебника й по алгебра — изцапани с мастило и леко намирисващи на пот. Все още виждаше МИРИАМ, надраскано с молив в крайчеца на страниците, и момичето с накъдрени на маша коси, нарисувано на празната страница отпред, когато отваряше учебника, за да решава задачите й. Защо си бе въобразил, че Мириам се различава от останалите?

Гай мина през широката врата на двора, опасан с мрежеста ограда, и отново огледа Колидж Авеню. Съзря я под жълто-зелените дървета покрай тротоара. Сърцето му заби учестено, ала нарочно притвори нехайно очи. Мириам крачеше, без да бърза, с обичайната си флегматична походка. Вече ясно се открояваше главата й, увенчана със светла шапка с широка периферия. По тялото й безразборно играеха слънчеви петна и сенки. Тя му помаха небрежно и Гай измъкна ръка от джоба си и отвърна на поздрава й, а после закрачи обратно към игрището, напрегнат и притеснен като ученик. Мина му през ума, че Мириам, непознатата девойка, която вървеше под дърветата, знае за поръчката в Палм Бийч. Научил го бе от майка си преди половин час — съобщила го на Мириам последния път, когато Мириам й телефонирала.

— Здрасти, Гай! — Тя се усмихна и бързешком притвори големите си оранжево-розови устни. Заради раздалечените предни зъби, спомни си Гай.

— Как си, Мириам? — Гай неволно спря поглед върху фигурата й — закръглена, но не като на бременна — и внезапно му хрумна, че може и да го е излъгала. Беше облечена в ярка пола на цветя и бяла блуза с къси ръкави. Носеше голяма бяла лачена чанта-плик, плетена на ивици.

Превзето седна на единствената каменна пейка, върху която падаше сянка, и досадно взе да го разпитва как е пътувал; Кръглото й лице се бе окръглило още повече в долната част на бузите, от което брадичката й се бе изострила. Гай забеляза дребните бръчици, появили се под очите й. Дълго бе живяла — цели двадесет и две години.

— През януари — безизразно му отвърна тя. — Очаквам да се роди през януари.

Значи беше бременна от два месеца.

— Предполагам, че искаш да се омъжиш за него.

Тя леко извърна глава и сведе поглед. На слънчевата светлина изпъкваха най-едрите лунички на бузата й, които Гай добре помнеше, макар да не се бе сещал за тях от времето, когато бяха женени. Колко сигурен бе тогава, че тя му принадлежи заедно с най-скритите си помисли! Изведнъж всяка любов взе да му се струва мъчение, едно ужасно полупознание. Сега нямаше и най-малка представа за нейния нов душевен мир. Възможно ли бе да се случи същото и с Ан?

— Нали искаш, Мириам? — настоя той.

— Не точно сега. Има известни затруднения.