Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Като например?

— Май няма да можем да се оженим веднага, както ние бихме искали.

— Аха.

Ние. Знаеше как изглежда другият — висок, мургав, с продълговата физиономия — като Стив. Мириам открай време си падаше по такъв тип мъже. Само от такъв би родила дете. А че наистина желаеше това дете, бе съвсем сигурно. Случило се бе нещо, което може би нямаше връзка с мъжа, нещо, заради което тя искаше дете. Забелязваше го в превзетия и скован начин, по който седеше на пейката, в онзи всеотдаен унес, който бе виждал или си бе въобразявал, че вижда по лицата на бременните.

— Смятам обаче, че няма причини да се отлага разводът.

— Е, и аз смятах така — допреди два-три дни. Смятах, че Оуен този месец вече ще бъде свободен.

— Аха. Сега женен ли е?

— Даа, женен е — отвърна тя с лека въздишка и едва-едва се усмихна.

Чувствувайки се неловко, Гай сведе очи и бавно запристъпва по асфалта. Убеден беше, че онзи ще е женен. И освен това, че няма да има намерение да се ожени за нея, освен ако не бъде принуден.

— Къде живее? Тук ли?

— Живее в Хюстън — отвърна тя. — Не искаш ли да поседнеш?

— Не.

— Никога не си обичал да седиш.

Той не каза нищо.

— Ти май още си носиш пръстена?

— Даа.

Колежанският му пръстен от Чикаго, който Мириам харесваше открай време, защото удостоверяваше, че е учил в колеж. Беше вперила поглед в пръстена с неловка усмивка. Той напъха ръце в джобовете.

— Бих искал да приключим с тази работа, докато съм тук. Можем ли да я свършим тази седмица?

— Искам да се махна оттук, Гай.

— За развода ли?

Тя уморено и двусмислено разпери късичките си пръсти и Гай внезапно се сети за ръцете на Бруно. Бе забравил напълно за него още щом слезе от влака тази сутрин. Както и за книгата.

— Май че ми омръзна да стоя тук — произнесе Мириам.

— Можем да се разведем в Далас, ако искаш. — Тукашните й приятели знаеха, мина му през ума, това бе всичко.

— Искам да изчакам, Гай. Имаш ли нещо против? Само за известно време?

— Според мен ти би трябвало да си против. Той възнамерява ли да се ожени за теб, или не?

— Може да се ожени за мен през септември. Тогава ще бъде свободен, обаче…

— Какво обаче? — По мълчанието й, по детинския маниер, с който облиза с език горната си устна, Гай усети в какъв капан се беше напъхала. Така й се искаше да роди това дете, че щеше да се принесе в жертва, щеше да остане в Меткалф и да изчака четири месеца до раждането на детето, за да се омъжи за бащата. Без да иска, Гай изпита съжаление към нея.

— Искам да се махна, Гай. С теб.

Помъчи се да го изрече искрено, и то дотам, че Гай почти забрави за какво и защо го моли.

— Какво точно искаш, Мириам? Пари, за да заминеш някъде?

Замечтаният израз в сиво-зелените й очи се изпаряваше като мъгла.

— Майка ти каза, че заминаваш за Палм Бийч.

— Може би ще замина. На работа. — Помисли си за предстоящата поръчка и предусети опасност. Тя вече се изплъзваше от ръцете му.

— Вземи ме със себе си, Гай! Това е последното, което ще искам от теб. Ако мога да остана при теб до декември и после да се разведем…

— Аа, това ли било? — промълви той, ала нещо задумка в гърдите му, сякаш сърцето му се пръскаше. Отведнъж го обзе отвращение — към нея и хората около нея, които тя познаваше и привличаше. Дете от друг мъж. Да замине с нея, да й бъде съпруг, докато роди дете от друг мъж.

— И да не ме вземеш, пак ще дойда.

— Мириам, сега мога да се разведа. Не е необходимо да изчакам да се роди детето. По закон е така. — Гласът му трепереше.

— Не можеш да ми скроиш такъв номер — отвърна Мириам с онази смесица от заплаха и молба, която събуждаше и гнева, и любовта му, когато я обичаше, и го объркваше.

Ето и този път ставаше същото. Освен това тя имаше право. Сега нямаше да се разведе с нея. И не защото продължаваше да я обича, не защото тя продължаваше да бъде негова съпруга и следователно той имаше задължението да я закриля, а защото я съжаляваше и продължаваше да помни някогашната си любов към нея. Сега проумя, че дори тогава, в Ню Йорк, бе изпитвал съжаление даже когато му искаше пари.

— Няма да приема поръчката, ако ти дойдеш там. Ще стане безсмислено да се заемам с нея — произнесе той с равен глас, ала с поръчката бе свършено, рече си наум, така че защо да говорят за това?

— Не вярвам, че ще откажеш такава поръчка — предизвикателно заяви тя.

Отвърна лице от изкривената й победоносна усмивка. Ето къде й бе грешката, помисли си Гай, но не каза нищо. Пристъпи две крачки по хрущящия асфалт и отново се обърна, вирнал глава. Запази спокойствие, каза си той. Каква полза да се гневиш? Понеже обичаше разправиите на висок глас, Мириам го ненавиждаше, когато реагираше по този начин. Би се разправяла с охота дори и тази сутрин. Ненавиждаше го, когато реагираше по този начин, докато най-сетне разбра, че именно тези реакции в последна сметка му причиняваха по-голяма болка. Сега той знаеше, че налива вода в нейната мелница, но усещаше, че не може да реагира другояче.