Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— А не бива.

Той махна нервно с ръка.

— Мразя я, понеже ти го разказах, докато се разхождахме тук двамата!

— Хайде сега и ти, Гай!

— Тя е въплъщение на всичко, което мразя — продължи той, вперил поглед пред себе си. — От време на време ми се струва, че мразя целия свят. Никакво благородство, никаква съвест. Именно такива като нея имат предвид хората, когато твърдят, че Америка е незряла, че Америка възнаграждава безчестието. Тя е от ония, които гледат пошло кино, играят в пошли филми, четат списанията с любовни историйки, живеят в едноетажни къщички и принуждават мъжете си да изкарват всяка година все повече и повече пари, та да купуват на изплащане, от ония, които развалят семействата на съседите си…

— Престани, Гай! Същинско дете си! — Тя се отдръпна от него.

— И като си помисля, че съм я обичал — добави Гай, — обичал съм я без резерви — лошо ми става.

И двамата спряха, вперили очи един в друг. Трябваше да й го каже незабавно, и то тук — най-грозното, което би могъл да каже. Искаше му се да изпита и нейното неодобрение, може би да види как му обръща гръб и го оставя да довърши разходката сам. Веднъж-дваж, когато бе проявявал неблагоразумие, се бе случвало да го изостави. С несвойствен студен и безизразен глас, който го ужасяваше, понеже чувствуваше, че тя може да го напусне и повече да не се върне, Ан каза:

— Понякога съм склонна да мисля, че все още си влюбен в нея.

Той се усмихна и тя омекна.

— Прощавай — промълви той.

— О, Гай! — Тя отново протегна ръка, сякаш го молеше за нещо, и той я пое. — Само да можеше да се отърсиш от незрелостта си!

— Някъде четох, че емоционално хората не се променят.

— Не ме интересува какво си чел. Хората съзряват. Ще ти го докажа, ако ще това да е последното, което ще направя в живота си.

Отведнъж се почувствува уверен.

— И за какво друго мога да си мисля в момента? — навири глава той, снишавайки глас.

— Че никога досега не си бил по-близко до мисълта да се освободиш от нея, Гай. За какво друго би трябвало да мислиш според теб?

Той още повече навири глава. Върху една сграда с големи розови букви бе написано: ТОМ XX, и тутакси му се прииска да узнае какво значи това, да попита Ан. Прииска му се да я попита защо, когато беше с нея, всичко беше много по-лесно и просто, ала от гордост не го стори, а и въпросът бездруго бе риторичен — за Ан би било невъзможно да отвърне с думи, понеже отговорът беше просто Ан. Така беше от деня, в който я срещна в тъмния сутерен на Института по изкуствата в Ню Йорк; онзи дъждовен ден, когато, лутайки се вътре, се обърна към единственото живо същество наоколо — китайския червен дъждобран с качулка. Червеният дъждобран с качулка се извърна с думите: „До 9 Асе стига от първия етаж. Напразно сте били път чак дотук.“ Последва живият й весел смях, от който гневът му като по чудо се изпари начаса. Постепенно се научи да се усмихва — отначало се плашеше от нея, изпитваше мъничко презрение към новата й спортна тъмнозелена кола „С кола е по-практично — заяви Ан, — когато живееш в Лонг Айланд.“ В ония дни изпитваше презрение към всичко и курсовете, които посещаваше тук и там, му служеха само за да се увери, че знае всичко, което му преподаваха, или за да установи колко бързо може да го научи и да се махне. „Как влизат хората според теб, ако не с връзки? Има време да те изхвърлят, ако не те одобрят.“ В последна сметка възприе нейната гледна точка — правилната гледна точка — и изкара една година в труднодостъпната Академия по архитектура „Диймс“ в Бруклин благодарение на това, че баща й се познаваше с човек от Управителния съвет.

— Носиш я у себе си, Гай, знам — внезапно наруши мълчанието Ан. — Дарбата да си страшно щастлив.

Гай кимна начаса, макар че Ан не го гледаше. Почувствува се някак засрамен. Ан имаше дарбата да бъде щастлива. Беше щастлива сега, била е щастлива, преди да го срещне, и сякаш единствено той и проблемите му за миг помрачаваха щастието й. И той щеше да е щастлив, когато заживееше с Ан. Беше й го казвал, но сега не намираше сили да й го повтори.

— Това какво е? — попита Гай.

Пред очите им сред дърветата на парка Чапултепек изникна голяма кръгла стъклена сграда.

— Ботаническата градина — отвърна Ан.

В сградата нямаше жива душа, дори пазач. Миришеше на топла, прясно изкопана пръст. Повървяха из градината, разчитайки имена на растения, които не можеха да се изрекат, сякаш бяха пренесени от друга планета. Ан си имаше свое любимо растение. Три години го наблюдавала как расте, обясни тя — нали три лета поред идваха тук с баща й.