Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Та той става ли за друго? — промърмори Бруно.

Елси посегна към гумената шапчица и се извърна към него с неизменната си непринудена широка усмивка.

— Миличък… — галено подхвана тя.

— Хммм?

— Няма да правиш нищо нередно, докато ме няма, нали?

— Няма, мамче.

Без да намества гумената шапчица, кацнала на темето й, тя огледа един от дългите си червени нокти и посегна да вземе парче пемза. Фред Уайли бездруго щеше да бъде извънредно доволен да й купи сребърния колан — така и така вероятно щеше да се появи на гарата с нещо отвратително и двойно по-скъпо, — ала не й се щеше Фред да й досажда и в Калифорния. А при най-малкото поощрение той щеше да тръгне с нея за Калифорния. По-добре да й се закълне във вечна любов на гарата, да поплаче малко и да си върви право вкъщи при жена си.

— Трябва да си призная, че все пак беше забавно — продължи Елси. — Фред първи го забеляза. — Разсмя се и парчето пемза шеметно се стрелна във въздуха.

— Нямах нищо общо с тази работа — сдържано се обади Бруно.

— Разбира се, миличък, ти нямаше нищо общо с тази история!

Бруно изкриви уста. Майка му, изпаднала в истерия, го беше събудила в четири сутринта, за да му съобщи, че на площада има умрял бик. Седнал на пейка бик, с шапка и палто, чете вестник. Една от колежанските лудории на Уилсън. Бруно знаеше, че Уилсън цял ден ще приказва за това, с нови и нови подробности, докато не му дойде наум нещо още по-тъпо. Снощи, в бара на хотел „Ла Пласита“, той беше обмислял убийство — докато Уилсън е стъкмявал един умрял бик. Въпреки небивалиците, които разправяше за военната си служба, Уилсън никога не бе твърдял, че е убил човек, бил той и японец. Бруно със задоволство притвори очи при спомена за снощната вечер. Около десет Фред Уайли заедно с тълпа плешивци, леко пийнали, се бяха изсипали в „Ла Пласита“ като мъжки хор от музикална комедия, за да заведат майка му на някакво празненство. И той беше поканен, ала каза на майка си, че има среща с Уилсън, понеже му трябваше време за размисъл. И снощи реши — ще го направи. Всъщност размишляваше сериозно още откакто говори с Гай в събота, а ето че отново дойде събота и въпросът сега бе — утре, докато майка му е в Калифорния, или никога. Беше му омръзнало да се пита дали ще успее. Откога си задаваше този въпрос? Толкова отдавна, че вече не си спомняше. Имаше чувството, че ще успее. Нещо му подсказваше, че никога нямаше да има по-подходящ момент, обстоятелства, причина. Чисто убийство, никакви лични подбуди! Не смяташе, че възможността Гай да убие баща му е подбуда, понеже не разчиташе на това. Може би щеше да убеди Гай, а може би не. Важното бе, че бе настъпил моментът да се действува, защото обстановката бе идеална. Снощи отново бе телефонирал в дома на Гай, за да е сигурен, че Гай още не се е върнал от Мексико — майка му съобщи, че е там от неделя.

Имаше усещането, сякаш притискат с палец гърлото му в долната част, и посегна да разтвори яката, ала пижамата му бе разкопчана додолу. Бруно машинално се залови да я закопчава.

— Значи няма да промениш плановете си и да дойдеш с мен? — попита майка му, като стана. — Иначе бих отишла чак до Рино. И Хелън, и Джордж Кенеди сега са там.

— Само заради едно нещо бих желал да се видим в Рино, мамче.

— Чарли… — Тя наклони глава встрани, но веднага я изправи. — Имай търпение! Ако не беше Сам, нямаше да сме тук, нали?

— Напротив, щяхме да сме тук.

Тя въздъхна.

— Значи няма да си промениш плановете?

— Тук се забавлявам чудесно — простена той.

Елси отново загледа ноктите си.

— Непрестанно те слушам да повтаряш колко ти е дотегнало.

— Когато съм с Уилсън. Повече няма да се виждам с него.

— И няма да побегнеш обратно към Ню Йорк?

— Какво да правя в Ню Йорк?

— Ако тази година паднеш пак, на баба ти ще й стане много мъчно.

— Някога да съм падал? — Бруно направи слаб опит да се пошегува, но отведнъж така му прилоша, сякаш береше душа — не можеше дори да повърне. Усещането му беше познато, траеше минутка, не повече, но, божичко, мина му през ума, нека няма време за закуска преди влака, не й давай да изрече думата „закуска“. Седеше застинал, като истукан, разтворил устни, едва дишаше. Притворил очи, той я наблюдаваше как идва към него, наметната с бледосин копринен пеньоар, с ръка на ханша, как го гледа с най-лукавия си поглед, който съвсем не беше лукав. И отгоре на всичко се усмихваше.

— Какво сте наумили с Уилсън?

— С това нищожество?

Тя приседна на облегалката на стола му.