Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Има ли писма? — попита машинално той на рецепцията, ала нямаше нищо.

Бавно се окъпа и си поръча горещ чай и сурово яйце с подправки, след това се запъти към гардероба и дълго време стоя отпред, неспособен да реши какво да облече. Спря се на ръждивокафявия костюм в чест на Гай. А и не биеше особено на очи — забеляза това, когато го облече, и му стана приятно, като си помисли, че вероятно го е избрал подсъзнателно точно по тази причина. Изгълта яйцето на един дъх и не повърна, разкърши се, ала най-неочаквано почувствува, че вече не понася индианския декор в стаята, идиотските тенекиени лампи и лентите, провесени по стените. Отново затрепери и трескаво заприбира нещата си. Какви неща? Всъщност нямаше нужда от нищо. Единствено листчето, на което бе записал наученото за Мириам. Извади го от страничния джоб на куфара и го напъха във вътрешния джоб на сакото си. От този жест се почувствува като бизнесмен. Сложи си бяла кърпичка в горното джобче, после излезе и заключи стаята. Каза си, че може би ще се върне утре вечер, та и по-рано, ако успее някак да свърши работата довечера и да вземе спален вагон на връщане.

Довечера!

Направо не му се вярваше, докато вървеше към автостанцията, откъдето тръгваше автобусът за Лами, началната гара. Представял си бе, че ще е извънредно щастлив и възбуден, а бе тъкмо обратното. Изведнъж се намръщи, при което изпитото му лице със сенки под очите силно подмладя. Дали все пак нещо нямаше да му развали удоволствието? Какво щеше да му го развали? Открай време обаче си оставаше с пръст в уста всякога когато се надяваше да се позабавлява. Този път нямаше да го позволи. Усмихна се насила. Навярно опасенията му идеха от снощното преливане. Влезе в един бар, плати за литър на бармана, който му бе познат, напълни си шишето и помоли за празна половинлитрова бутилка, в която да налее останалото. Барманът се поогледа, но не намери.

В Лами отиде право на гарата — не носеше нищо друго, никакво оръжие, освен книжна торбичка с полупразната бутилка. Непрекъснато си повтаряше наум, че още не е обмислил операцията, ала многото мислене невинаги гарантираше успеха на едно убийство. Доказателство за това бе…

— Хей, Чарли! Закъде си тръгнал?

Видя Уилсън с група приятели. Наложи си да тръгне към тях, поклащайки отегчено глава. Май току-що бяха слезли от влака. Изглеждаха смазани от умора. Обърна се към Уилсън:

— Къде бяхте тия два дни?

— В Лас Вегас. Не знаех, че съм там, докато не се озовах там, иначе щях да те поканя. Запознай се с Джо Хановер.

— Здрасти, Джо.

— Кво се влачиш като пребит? — попита Уилсън, побутвайки го дружелюбно.

— О, Чарли е препил авер! — изписка едно от момичетата право в ухото му с глас като звънец на велосипед.

— Чарли Авер, запознай се с Джо Хановер! — продума Джо Хановер, тресейки се от смях.

— Ха, ха. — Бруно внимателно измъкна ръка, освобождавайки се от едно момиче с наниз от цветя около шията. — По дяволите, трябва да хвана тоя влак. — Влакът му чакаше.

— Закъде си тръгнал пък ти? — попита Уилсън, сбърчвайки чело, при което черните му вежди се съединиха.

— Трябваше да се видя с един човек в Тулса — смутолеви Бруно със съзнанието, че бърка времената, но обладан от мисълта, че трябва незабавно да се измъкне. Беше готов да се разплаче от безсилие, да се нахвърли с юмруци срещу мръсната червена риза на Уилсън.

Уилсън махна с ръка, сякаш се канеше да изтрие Бруно като тебеширена черта върху черна дъска.

— Тулса!

Бруно също махна с ръка и се извърна бавно, с някакво подобие на усмивка. Пое към влака, очаквайки да тръгнат подире му, но те останаха. Пред вагона обърна глава и зърна групата — търкалящо се кълбо, което се изтегляше от слънчевата светлина към сянката на перона. Загледа ги начумерено, усещаше нещо заговорническо в близостта им. Дали не подозираха нещо? Дали не го одумваха шепнешком? Качи се нехайно на влака и той потегли още преди да е намерил мястото си.

Светът изглеждаше доста променен, когато се разбуди от дрямката си. Влакът меко се носеше през прохладна синкава планинска местност. Мрачните зелени долини бяха изпълнени със сенки. Небето сивееше. Вагонът с климатична инсталация и прохладата отвън му подействуваха освежително като леден компрес. Освен това беше огладнял. Във вагон-ресторанта си поръча агнешки котлети, пържени картофки и салата, пай с праскови и две уискита със сода и след превъзходния обяд се запъти обратно към купето си, чувствувайки се като цар.