Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— За мен ванилов — измърмори Бруно и отпи от бутилката.

Огледа скептично светлокафявата къща, опря крак на стената и усети нещо твърдо до бедрото си: ножа, който бе купил на гарата в Биг Спрингс — ловен нож с петнадесетсантиметрово острие в калъфка. Не искаше да използува нож, стига да можеше да го избегне. Кой знае защо, от ножовете му се повдигаше. А пистолетът вдигаше шум. Как щеше да го извърши? Щеше да му хрумне, след като я види. Или нямаше да му хрумне? Бе решил, че ще му хрумне нещо, като види къщата, и все още имаше усещането, че къщата е тъкмо тази, но нищо не му хрумваше. Това би ли могло да означава, че къщата не е тази? Ами ако го пипнеха, че дебне наоколо, и го изгонеха, преди да се е уверил? Гай не му беше разказал достатъчно — бе пределно ясно! Бързешком отпи от бутилката. Не бива да започва да се притеснява, това ще провали всичко. Коляното му поддаде. Прокара изпотени длани по бедрата си и облиза устни с треперещ език. От вътрешния си джоб измъкна листчето с адресите на всички Джойс и го обърна към уличната лампа. Въпреки това не успя да разчете написаното. Дали да не потърси друг адрес, а да се върне тук по-късно?

Щеше да изчака петнадесет минути, може и половин час.

Докато пътуваше, в ума му се бе загнездило убеждението, че е по-добре да я нападне на открито, така че във всичките му кроежи първоначално той тръгваше към нея. Тази улица например бе почти достатъчно тъмна, под дърветата цареше пълен мрак. Предпочиташе да си служи с голи ръце или да я удари с нещо по главата. Не съзнаваше колко е възбуден, докато не почувствува как тялото му физически се напряга при мисълта, че ще скочи надясно или наляво, както би станало, когато я нападне. От време на време го спохождаше мисълта колко щастлив ще е Гай, след като всичко приключи. Мириам се бе превърнала в предмет — дребен и твърд.

Чу мъжки глас, после смях — сигурен бе, че идеше от стаята, в която светеше, на горния етаж на номер 1235, а после се обади глас на засмяно момиче: „Престани!… Чуваш ли? Чуууваш ли?“ Мириам навярно. Звучеше глезено и провлачено, но се чувствуваше и някаква сила, като от метална струна.

Светлината трепна и угасна, ала погледът му не се отместваше от тъмния прозорец. В този момент запалиха лампата на верандата и двама мъже и една девойка — Мириам — се показаха. Бруно затаи дъх и стъпи здраво на земята. Ясно се виждаше червеникавата и коса. И по-едрият от мъжете беше червенокос — брат й навярно. Очите му забелязаха едновременно десетки подробности — ниската й набита фигура, обувките без токчета, непринудеността, с която се врътна и вдигна очи към един от мъжете.

— Смяташ ли, че трябва да й се обадим, Дик? — попита тя с тъничкия си гласец. — Доста късничко е.

На предния прозорец се повдигна крайчецът на пердето.

— Не закъснявай много-много, мила.

— Добре, мамо.

Запътиха се към колата до тротоара. Никакви изгледи за такси в тоя скапан град! Затича се. От месеци не беше тичал, но се чувствуваше в спортна форма.

— Такси! — Дори не го беше забелязал, но после го видя и се втурна към него.

Накара шофьора да обърне и да влезе в Магнолия Стрийт, в посоката на паркирания шевролет. Шевролета го нямаше. Цареше пълен мрак. После в далечината под дърветата забеляза мигащото червено ма задните светлини.

— Карай!

Светна червен светофар и светлините пред тях се заковаха на място, таксито се поприближи и Бруно с облекчение се облегна на седалката, като разпозна шевролета.

— Къде искате да отидете? — попита шофьорът.

— Карай! — А после, когато шевролетът зави по един голям булевард: — Завий надясно!

Седеше изправен на ръба на седалката. Изви глава към тротоара, зърна табелката „Булевард Крокет“ и се усмихна. Беше чувал за булевард Крокет — най-широката и най-дълга улица в Меткалф.

— На кой адрес искате да отидете? — попита шофьорът. — Може да познавам хората.

— Минутка, минутка само — отвърна Бруно и несъзнателно, преструвайки се, захвана да рови из хартиите, които измъкна от вътрешния си джоб. Намери листчето за Мириам. Изведнъж се захили — силно развеселен и спокоен. Сега вече се правеше на пришълец от друг град, на глупака, който дори не помни къде е забутал адреса на хората, при които иска да отиде. Наведе глава, та шофьорът да не забележи, че се смее, и машинално посегна за бутилката.

— Искате ли да светна?

— Не, не, благодаря.

Жадно отпи. В този момент шевролетът свърна по булеварда и Бруно нареди на шофьора да кара нататък.