Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Необичайното и сладко усещане, че има цел, неудържимо го теглеше напред. Дори само като гледаше през прозореца, изпитваше непозната съгласуваност между зрение и ум. Взе да осъзнава какво възнамеряваше да направи. Бе тръгнал да извърши убийство и така не само щеше да удовлетвори дълго лелеяно желание, но щеше да помогне на приятел. Бруно бе много щастлив, когато можеше да услужи на приятелите си. Освен това жертвата заслужаваше такава съдба. Като си помисли само колко добри момчета завинаги щеше да избави от познанство с нея! Съзнанието за собствената му значимост го зашемети и дълго време се чувствуваше абсолютно и блажено пиян. Енергията му, разпилявана досега, плисна като придошла река из неописуемо равната и отегчителна местност Лапо Естакадо, която пресичаха сега, сякаш се събираше във водовъртеж, чийто център бе устремен към Меткалф подобно на войнствено понеслия се влак. Приседна на ръба на седалката и му се прииска Гай отново да е насреща. Гай обаче щеше да се опита да го спре, знаеше си; Гай не би проумял колко силно му се искаше да го направи, нито колко е лесно. Но трябваше да проумее колко е полезно, за бога! Бруно разтри с длан гладкия си, як, сякаш гумен юмрук — дощя му се влакът да ускори ход. Мускулчетата по цялото му тяло играеха и вибрираха.

Измъкна листчето с данните, сложи го на седалката пред себе си и внимателно го заразглежда. Мириам Джойс Хейнс, приблизително на двадесет и две — саморъчно бе изписал буквите като мъниста, понеже го бе преписвал три пъти. — Доста хубавичка. Червенокоса. Малко закръглена, немного висока. Бременна, би могло да се познае вероятно от месец. Шумна, от общителните. Вероятно крещящо облечена. Може би къса коса на букли, може би дълга, накъдрена на студено . Не беше много, ала това бе всичко, което знаеше. Добре, че поне бе червенокоса. Запита се дали все пак би могъл да свърши работата довечера. Зависеше дали ще я намери начаса. Може би щеше да се наложи да прегледа указателя с всичките Джойс и Хейнс. Предполагаше, че живее у родителите си. Беше убеден, че ще я познае, щом я види. Кучка такава! Вече я мразеше. Представи си мига, в който щеше да я види и да я познае, и краката му нетърпеливо се отлепиха от пода. Хора се качваха и слизаха, ала Бруно не вдигаше поглед от вестника.

Чака дете — чу гласа на Гай. Мръсница такава! Вбесяваха го жени, които кръшкаха с тоя-оня, призляваше му от тях — като от любовниците на баща му, които превръщаха в кошмар всичките му училищни ваканции, защото не беше наясно дали майка му знаеше и само се правеше на щастлива, или пък изобщо не се досещаше. Припомни си, доколкото можа, разговора с Гай във влака, дума по дума. Така почувствува Гай по-близо до себе си. Досега не беше срещал по-свестен мъж от Гай. Беше спечелил поръчката в Палм Бийч и заслужаваше да не я изпуска. Прииска му се той да бъде човекът, който да съобщи на Гай, че ще продължи да работи по проекта.

Когато най-сетне отново пъхна листчето в джоба си и се облегна назад, удобно преметнал крак връз крак, скръстил ръце върху коляното, Бруно вече приличаше на волеви млад мъж на отговорна работа с многообещаващо бъдеще. Не че изглеждаше в цветущо здраве, дума да не става, ала лицето му както никога преди излъчваше рядко срещана самоувереност и вътрешна хармония. Досега бе водил безцелно съществуване в търсенията му липсваше посока, а в онова, което откриваше, нямаше нищо значимо. Кризи имаше — той обичаше кризи и сегиз-тогиз ги предизвикваше сред познатите си, както и между майка си и баща си, ала винаги навреме се отдръпваше, за да не се замеси. Този факт, както и неспособността му да проявява съчувствие често дори когато баща му обиждаше собствената му майка, бе изградило у нея убеждението, че у Бруно има нещо жестоко, а баща му и мнозина други го смятаха за безсърдечен. Въпреки това, ако си въобразеше, че някой непознат проявява студенина към него, или пък ако се обадеше на приятел в някоя самотна привечер, а приятелят не можеше или не искаше да прекарат заедно вечерта, Бруно можеше да изпадне в мрачно, смазващо го униние. Ала това го знаеше само майка му. Той бягаше от кризите и понеже му доставяше удоволствие да си пести вълненията. Толкова време го беше мъчила неудовлетворената жажда да открие смисъл в живота си, както и неясното желание да извърши нещо, което да му придаде смисъл, че се бе примирил с участта си досущ като пренебрегнат любовник и бе започнал да предпочита разочарованията. Никога нямаше да усети сладостта от изпълненото желание. Открай време му бе липсвало мъжеството да се опита да подири посока и надежда. И все пак винаги бе намирал сили да посрещне новия ден. Макар че смъртта изобщо не го изпълваше с ужас. Смъртта бе нова, неизживяна авантюра. А доведеше ли го до нея някакво опасно начинание, толкова по-добре. Такъв момент изживя, когато подкара състезателна кола със завързани очи по право шосе, с крак върху педала за газта. Изобщо не чу изстрела на приятеля си, който възвестяваше края на състезанието, понеже лежеше в безсъзнание, със счупена тазобедрена кост, в една канавка. Безмерната скука, която го обземаше понякога, го изпълваше с размисли за самоубийството като един вид драматичен завършек. Никога не му бе идвало наум, че се изисква храброст, за да посрещнеш без страх смъртта, че той се отнася към смъртта с примирението на индуски аскет. Не му бе идвало наум, че самоубийството предполага особено състояние на дръзка безнадеждност. Той непрекъснато бе в това състояние. В действителност малко се срамуваше, че изобщо се бе замислял за подобен изход, понеже в самоубийството всичко е толкова явно и безинтересно.