Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Мамо? — провикна се той и изтича по стълбите. — Да идем на кино следобед, а?

Майка му отвърна, че вече е ходила два пъти на кино тази седмица.

— Пък и ти нали не обичаш да ходиш на кино — смъмри го тя.

— Мамо, непременно искам да отида — усмихна й се той.

Към единадесет вечерта звънна телефонът. Майка му се обади и дойде да го извика от всекидневната, където Гай седеше заедно с чичо си и леля си и с двамата си братовчеди Ричи и Гай.

— Междуградски разговор — съобщи майка му.

Гай кимна. Сигурно беше Брилхарт, който щеше да настоява за по-подробни обяснения — днес беше отговорил на писмото му.

— Здравей, Гай — чу по телефона. — Чарли е.

— Кой Чарли?

— Чарли Бруно.

— Аа! Как си? Благодаря за книгата.

— Още не съм ти я пратил, ама ще ти я пратя — провикна се Бруно с пиянска бодрост както във влака. — Идваш ли в Санта Фе?

— Боя се, че не.

— Ами Палм Бийч? Мога ли да дойда там след две-три седмици? Ще ми се да видя как изглежда.

— Съжалявам, но всичко това отпада.

— Отпада? Защо?

— Поради затруднения. Промених плановете си.

— Заради жена ти?

— Нне. — Гай усети смътно раздразнение.

— Иска да останеш с нея?

— Да. Нещо такова.

— Мириам иска да дойде с теб в Палм Бийч?

Остана изненадан, че Бруно помнеше името й.

— Значи не можа да си уредиш развода, а?

— Уреждам го — кратко отвърна Гай.

— Да, разговорът е за моя сметка! — изкрещя той на някого. После добави с възмущение: — Вървете по дяволите!… И ти какво, остави работата да пропадне заради нея, а?

— Не съвсем. Няма значение. Въпросът е приключен.

— Трябва да чакаш с развода, докато се роди детето ли?

Гай не отговори.

— Май другият не иска да се ожени за нея, а?

— Ами да, той е…

— Значи да? — прекъсна го цинично Бруно.

— Не мога да разговарям повече. Имаме гости. Желая ти приятно пътуване, Чарли.

— Кога можем да поговорим? Утре?

— Утре няма да бъда тук.

— О! — Гласът му прозвуча отчаяно и Гай реши, че Бруно най-сетне е загубил надежда. Ала ето че той отново заговори с упорита натрапчивост. — Виж какво, Гай, ако искаш да се предприеме нещо, трябва само да дадеш знак.

Гай се намръщи. В съзнанието му изплува въпрос, но той начаса се сети какъв е отговорът. Спомни си идеята на Бруно за убийство.

— Какво искаш, Гай?

— Нищо. Много съм доволен. Ясно ли е? — Ала му мина през ума, че това, Бруновото, си беше пиянско перчене. Защо трябваше да го взема на сериозно?

— Сериозно ти казвам, Гай. — Говорът му стана неясен, още по-пиянски.

— Довиждане, Чарли — каза Гай и изчака Бруно да затвори.

— Нещата май не са наред, така изглежда — заяви предизвикателно Бруно.

— Не виждам какво ти влиза в работата.

— Гай! — сълзливо простена Бруно.

Гай отвори уста да каже нещо, ала телефонът щракна и връзката прекъсна. Отведнъж му се прииска да помоли телефонистката да провери откъде са му се обадили. После пак си каза, че е пиянско перчене. И скука. Ядоса се, че Бруно е научил адреса му. Гневно прокара пръсти през косата си и се върна във всекидневната.

Всичко, което току-що й бе разказал за Мириам, реши Гай, беше по-маловажно от факта, че двамата с Ан стояха заедно на покритата с чакъл алея. Докато се разхождаха, Гай я хвана за ръка и заразглежда околността, където всичко му беше чуждо — широка заравнена алея с гигантски дървета от двете страни като на Шанз-Елизе, постаменти със статуи на военни, а зад тях — непознати сгради. Ел Пасо Де Ла Реформа. Ан вървеше до него, без да вдигне глава, с почти същата бавна крачка. Раменете им се докоснаха и той я погледна, за да види дали се готви да заговори, да му каже, че е постъпил правилно, ала лицето й си оставаше умислено. Светлорусата коса, прихваната със сребърна шнола на тила, лениво се поклащаше на вятъра. Второ лято я виждаше в момент, когато лицето й едва-едва бе хванало слънчев загар, та пигментът на кожата почти се сливаше с цвета на косата й. Лицето й в скоро време щеше да стане по-тъмно от косата, ала Гай много-много я харесваше в сегашния й вид — като фигура от бяло злато.

Усетила, че я наблюдава, Ан се извърна към него с едва доловима неловка усмивка.

— Не би могъл да го понесеш, нали, Гай?

— Не. Не ме питай защо. Не бих могъл. — Забеляза, че усмивката й си остана някак озадачена, а може би и раздразнена.

— Но да откажеш толкова голяма поръчка…

Това вече го ядоса. Стига вече с тази работа.

— Просто я мразя — произнесе спокойно той.