Кристофър Паолини - Бризингър

След като омете всичко от своята чиния и изпи и последните капки от чудесния ейл, а Тенга също почти бе приключил обяда си, Ерагон не се сдържа и попита:

— Елфите ли са построили тази кула?

Мъжът го изгледа, сякаш въпросът го бе накарал да се съмнява в интелигентността му.

— Аха. Коварните елфчета са построили „Едур Итиндра“.

— А ти какво правиш тук? Сам ли си, или…

— Търся отговора! — възкликна Тенга. — Ключ към неотворена врата, тайната на дърветата и растенията. Огън, горещина, мълния, светлина… Повечето не знаят въпроса и бродят по света, затънали в невежество. Други го знаят, ала се боят от значението на отговора. Пфу! В продължение на хиляди години сме живели като диваци. Диваци! Аз ще сложа край на това. Ще възвестя ерата на светлината и всички ще възхваляват делото ми.

— А мога ли да попитам какво точно търсиш?

Лицето на Тенга се изкриви в гримаса на неодобрение.

— Нима не знаеш въпроса? Мислех, че може да го знаеш. Но не, сгрешил съм. И все пак виждам, че разбираш търсенето ми. Ти копнееш за друг отговор, ала все пак търсиш. Същият огън, който гори в сърцето ми, гори и в твоето. Кой друг, освен брат по мисия, би могъл да оцени жертвите, които трябва да направим, за да открием отговора?

— Отговорът на какво?

— На въпроса, който сами си изберем.

„Той е луд“ — помисли Ерагон. Огледа се наоколо в търсене на нещо, с което да разсее Тенга, и погледът му попадна на редица дървени животински статуетки, подредени на рафта под прозореца с форма на сълза.

— Много са красиви — каза той и ги посочи. — Кой ги е направил?

— Тя … преди да си тръгне. Тя вечно майстореше разни неща. — Тенга скочи на крака и докосна с върха на показалеца си първата фигурка. — Това е катерицата с развята опашка, която е така умна, бърза и пълна с шеги. — Пръстът му се премести на следващата. — Това е свирепият глиган, смъртоносен с острите си бивни… Ето го гарванът с…

Домакинът не обръщаше внимание на Ерагон и затова не забеляза, когато той отстъпи, нито когато повдигна резето на вратата и се измъкна от „Едур Итиндра“. Младежът нарами раницата си и се заспуска сред дъбовете надалеч от петте хълма и побъркания заклинател, живеещ сред тях.

През остатъка от този ден и през следващия броят на хората по пътя се увеличи, докато на Ерагон не започна да му се струва, че зад всеки хълм се появява нова група. Повечето бяха бегълци, макар че се срещаха и войници, и търговци. Ездача избягваше онези, които успееше, и вървеше, забил брадичка в яката си.

Това обаче го принуди да прекара нощта в село Ийсткрофт, на двадесет и пет километра северно от Мелиан. Бе възнамерявал да напусне пътя много преди да стигне до Ийсткрофт, и да намери убежище в някоя хралупа или пещера, където да почива до сутринта, ала тъй като слабо познаваше мястото, не прецени правилно разстоянието и се натъкна на селото в компанията на трима воини. Ако си тръгнеше тогава — на по-малко от час път от безопасността на стените и портите на Ийсткрофт и комфорта на топло легло, — щеше да събуди съмнения и у най-големия тъпак. Така че Ерагон стисна зъби и тихо започна да подготвя историята, която бе измислил, за да обясни пътешествието си.

Залязващото слънце бе само на два пръста от хоризонта, когато младият Ездач съзря селото — средно по размер селище, оградено от висока стена. Когато най-сетне стигна до него, почти бе мръкнало и като влезе през портата, чу зад гърба си един страж да пита воините, с които бе пътувал, дали след тях идва някой друг.

— Не и доколкото мога да преценя — отговори един от тях.

— Това ми стига — рече стражът. — Ако някой е изостанал, ще трябва да почака до съмване, за да влезе. — После извика на другаря си от другата страна на портата: — Затваряме!

Заедно двамата избутаха шестметровите обковани с желязо крила и ги залостиха с четири дъбови греди, дебели колкото гръдния кош на Ерагон.

„Сигурно очакват обсада — помисли си той, а после се усмихна на собствената си недосетливост. — Е, кой ли не очаква беди в тези времена?“ Преди няколко месеца той щеше да се безпокои да остане затворен в Ийсткрофт, ала сега бе убеден, че може да се покатери по стената с голи ръце, и ако се прикрие с магия, да се измъкне незабелязано в здрача. Избра обаче да остане, защото бе изморен, а и заклинанията можеха да привлекат вниманието на магьосници, ако наоколо имаше такива.

Преди да е направил няколко крачки по калната пътека, която водеше към площада, един страж го спря, вдигайки фенер към лицето му.