Кристофър Паолини - Бризингър

Шумът от дрънчащи доспехи, чаткащи копита и човешки гласове изтръгна Ерагон от съзерцанието му. Силно разтревожен, той спря и се огледа, опитвайки се да определи от коя посока се приближаваха конници. Две гарги закръжиха над близката долина.

Единственото прикритие близо до Ерагон бе хвойнов гъсталак. Той притича до него и се шмугна под надвисналите клони точно когато шестима войници на коне се показаха от долината и бавно преминаха по коларския път само на десетина крачки от него. При нормални обстоятелства Ездача щеше да е доловил присъствието им много преди да са се приближили толкова, ала откакто бе зърнал Торн в далечината, той държеше ума си заслонен за обкръжението си.

Войниците спряха конете насред пътя и животните затъпкаха земята, докато ездачите им спореха помежду си.

— Казвам ти, видях нещо! — извика един от тях. Той бе среден на ръст, с румени бузи и руса брада.

Пулсът на Ерагон се учести и той се помъчи да диша бавно и тихо. Докосна челото си, за да провери дали ивицата плат, която бе завързал около главата си, все още покрива скосените му вежди и заострените уши. „Иска ми се да бях още с бронята си“ — помисли си. За да избегне нежелано внимание, си бе измайсторил раница от сухи клонки и парче плат, което бе изтъргувал от един пътуващ калайджия, за да скрие бронята си в нея. Сега не смееше да я извади и да я облече, защото войниците щяха да го чуят.

Ездачът с русата брада слезе от дорестия си кавалерийски кон и тръгна край канавката на пътя, оглеждайки земята и хвойните по-нататък. Като всеки войник от армията на Галбаторикс, той носеше червена туника, върху която бе избродиран със злато огнен език. Бродерията проблясваше при всяко негово движение. Бронята му бе проста — шлем, щит и кожен нагръдник, което показваше, че е редови конник. Що се отнася до оръжията, носеше копие в дясната си ръка и меч на левия хълбок.

Докато войникът се приближаваше към скривалището му, Ерагон започна да шепне сложно заклинание на древния език. Думите се изливаха от устата му в неспирен поток, докато за негов ужас не произнесе грешно една особено сложна група гласни и не му се наложи да започне заклинанието наново.

Войникът направи още една крачка към него.

И още една.

Точно когато мъжът спря пред скривалището му, Ездача завърши магията и почувства как силата му намалява, докато заклинанието се задействаше. Закъсня обаче с един миг, за да избегне изцяло разкриването си, защото войникът възкликна „Аха!“ и отмести клоните, които го криеха.

Ерагон не помръдна.

Войникът се вгледа право в него и се намръщи.

— Какво по… — промърмори той и заби копието си в гъсталака, пропускайки лицето на Ездача с по-малко от сантиметър.

Младежът заби нокти в дланите си, когато през стегнатите му мускули премина тръпка.

— Мътните го взели — изруга мъжът с русата брада и пусна клоните, които се върнаха по местата си, скривайки отново Ерагон.

— Какво беше? — попита един от конниците.

— Нищо — отвърна войникът, връщайки се при спътниците си. Свали шлема и избърса челото си. — Очите ми играят номера.

— Какво очаква от нас онова копеле Братан? През последните два дни почти не сме спали.

— Аха. Кралят сигурно е отчаян, за да ни тормози така… Честно казано, предпочитам да не намирам онзи, когото търсим. Не че съм страхлив, но такива като нас е по-добре да стоят надалеч от всеки, който може да разтревожи Галбаторикс. Да оставим Муртаг и чудовищният му дракон да хванат мистериозния беглец, а?

— Освен ако не търсим самия Муртаг — предположи трети мъж. — Чу какво каза изчадието на Морзан толкова добре, колкото и аз.

Между ездачите настъпи напрегната тишина. После войникът с русата брада се метна на гърба на коня си, уви юздите около лявата си ръка и каза:

— Затваряй си устата, Дерууд. Твърде много говориш.

След това шестимата пришпориха жребците си, продължавайки на север по пътя.

Когато тропотът на копитата заглъхна, Ерагон прекрати магията, разтърка очи с юмруци и отпусна ръце на коленете си. След това се засмя тихо и поклати глава, развеселен от това колко необикновена бе ситуацията, в която бе попаднал, в сравнение с живота му в долината Паланкар. „Със сигурност никога не съм си представял, че ще ми се случи нещо такова“ — помисли си.

Магическото заклинание, което бе използвал, се състоеше от две части: първата изкривяваше лъчите светлина около тялото му, така че да стане невидим, а за втората се предполагаше, че ще попречи на други заклинатели да засекат употребата на магия. Основният му недостатък беше, че не може да скрива стъпки, така че се налагаше да стоиш неподвижен като камък, докато го използваш, а също така често не успяваше изцяло да прикрие сянката на човека.