Кристофър Паолини - Бризингър

После тя се затича като елен през поляната, скривайки се сред палатките от другата страна, като бягаше на север бърза и лека като самия вятър.

— Аря, не! — извика Насуада, ала елфката вече бе изчезнала. Безнадеждността заплашваше да погълне младата жена, докато гледаше след нея. „Центърът ни се разпада“ — каза си тя.

Стискайки ръбовете на несъразмерните парчета броня, които покриваха гърдите му, сякаш за да ги разкъса, Гарцвог се обърна към водачката на Варден.

— Искате ли да я последвам, лейди Найтстолкър? Не мога да бягам бързо като малките елфи, но мога да бягам също толкова дълго.

— Не… не, остани. Отдалече Аря може да мине за човек, ала войниците ще те подгонят в мига, в който някой фермер те зърне.

— Свикнал съм да бъда преследван.

— Но не и насред Империята, със стотици от воините на Галбаторикс, кръстосващи страната. Не, Аря ще трябва да се справи сама. Моля се да намери Ерагон и да го предпази от беда, защото без него сме обречени.

Крачките на Ерагон отекваха глухо сред пустошта.

Ритмичните удари на петите му в земята се предаваха нагоре по краката, минаваха по гръбнака и стигаха до основата на черепа, карайки зъбите му да тракат и предизвиквайки пулсираща болка в главата му, която сякаш се усилваше с всеки изминат километър. В началото монотонният шум от тичането го дразнеше, ала не след дълго го унесе в нещо като транс и той не мислеше, а само се движеше.

Когато обутите му в ботуши крака се спускаха надолу, до слуха му достигаше пукането на изсъхналата трева под тях и той зърваше облачета прах, вдигащи се от напуканата земя. Предполагаше, че е изминал поне месец, откакто за последно е валяло в тази част от Алагезия. От сухия въздух гърлото му пресъхваше и го болеше. Независимо колко пиеше, не можеше да компенсира количеството вода, което слънцето и вятърът крадяха от него.

Това бе причината и за главоболието.

Хелгринд бе останал далеч зад него. Въпреки това обаче напредваше по-бавно, отколкото се бе надявал. Стотици патрули на Галбаторикс, в които влизаха както войници, така и магьосници, бродеха по земята и той често трябваше да се крие, за да ги избегне. Не се и съмняваше, че търсят именно него. Предната вечер дори бе видял Торн, който се носеше ниско над западния хоризонт. Незабавно заслони ума си и се хвърли в една падина, където остана в продължение на половин час, докато драконът не изчезна от полезрението му.

Ерагон бе решил да се движи по съществуващите пътища и пътеки, винаги когато бе възможно. Събитията от изминалата седмица го бяха довели до предела на физическата и емоционална издържливост. Предпочиташе да си почине и да възстанови силите си, вместо да се напряга още повече, като се промъква сред гъсталаци, катери хълмове и гази през кални реки. Времето за отчаяни и неистови усилия щеше да настъпи отново, но не сега.

Докато се придържаше към пътищата, не смееше да тича толкова бързо, колкото можеше; всъщност щеше да е по-мъдро изцяло да избегне тичането. Из тази местност бяха пръснати множество села и отделни ферми. Ако някой от обитателите им забележеше сам мъж, който тича по пътя, сякаш го преследва глутница вълци, гледката със сигурност щеше да събуди любопитство и подозрение, а можеше дори да накара някой изплашен фермер да докладва на Империята. Това можеше да се окаже фатално за Ерагон, чиято най-голяма защита бе анонимността.

Сега тичаше само защото вече от няколко километра не бе срещал живи същества, освен една змия, която се препичаше на слънце.

Основната му цел бе да се върне при Варден и тя го тласкаше да продължава да се влачи като обикновен бездомник. Въпреки това се радваше на възможността да е съвсем сам. Не бе оставал сам, истински сам, откакто бе намерил яйцето на Сапфира в Гръбнака. До мислите му винаги се докосваха нейните или тези на Бром, Муртаг, или който и да беше с него. В добавка към товара на постоянното другарство, Ерагон бе прекарал всички месеци, откакто бе напуснал долината Паланкар, в изтощителни тренировки, прекъсвани само от пътуване или участие в някоя битка. Никога досега не се бе съсредоточавал така интензивно за толкова дълго време, нито му се беше налагало да се справя с толкова много тревога и страх.

Така че той приветстваше самотата и спокойствието, което му носеше тя. Отсъствието на гласове, включително и неговия собствен, беше като нежна мелодия, която за известно време прогони страха от бъдещето. Нямаше желание да търси с магия Сапфира — макар че бяха твърде далеч, за да докоснат умовете си, връзката между тях щеше да му подскаже, ако нещо я застрашеше, — нито да се свързва с Аря или Насуада, за да слуша гневните им думи. Предпочиташе да се наслаждава на песните на пърхащите наоколо птици и въздишките на лекия ветрец сред тревата и покритите с листа клони.