Кристофър Паолини - Бризингър

Като излезе от гъсталака, Ерагон протегна ръце високо над главата си и погледна долината, от която бяха дошли войниците. Когато поднови пътя си, само един въпрос заемаше мислите му: „Какво е казал Муртаг?“

— Ааа!

Мъглявата илюзия на полудрямката изчезна, докато Ерагон ръкомахаше във въздуха. Той се претърколи от мястото, на което бе лежал. Запълзя опипом назад, а после скочи на крака и вдигна ръце пред себе си, за да отблъсне предстоящите удари.

Отвсякъде го обгръщаше нощен мрак. Над главата му безпристрастните звезди не спираха безкрайния си небесен танц. Под тях нито едно създание не помръдваше, не се чуваше нищо друго, освен нежното шумолене на вятъра в тревата.

Ерагон обходи околността с ума си, убеден, че някой се готви да го нападне. Стигна до хиляда крачки във всички посоки, но не откри никой.

Накрая отпусна ръце. Дишането му бе учестено, а кожата му гореше и вонеше на пот. В ума му бушуваше вихър: ураган от свистящи остриета и отрязани крайници. За момент си помисли, че се намира във Фардън Дур и се бие с ургалите, а после в Пламтящите равнини, кръстосвайки меч с хора като него. Всяко от местата бе толкова реално, че можеше да се закълне, че някаква странна магия го е пренесла през времето и пространството. Видя пред себе си мъжете и ургалите, които беше убил. Те изглеждаха така истински, че се зачуди дали няма да проговорят. И макар вече да не носеше белезите на раните си, тялото му си спомняше всичко, което бе понесло, и той потрепери, когато отново почувства мечовете и стрелите да пронизват плътта му.

Надавайки безмълвен вик, Ездача падна на колене и притисна с ръце стомаха си, докато се поклащаше напред-назад. „Всичко е наред… Всичко е наред“. Опря чело в земята и се сви на кълбо. Дъхът му опари корема му.

— Какво ми става?

В нито една от историите, които Бром бе разказвал в Карвахол, не се споменаваше подобни видения да са тормозили героите от древността. Никой от воините, които Ерагон бе срещал във Варден, не изглеждаше разтревожен от кръвта, която е пролял. И макар Роран да признаваше, че мрази убийствата, той също не се будеше с писъци посред нощ.

„Слаб съм — помисли си младежът. — Един мъж не би трябвало да се чувства така. Един Ездач не би трябвало да се терзае от подобни чувства. Гароу или Бром щяха да бъдат добре, знам го. Те правеха каквото беше нужно и с това се приключваше. Нямаше сълзи, нито безкрайни терзания или скърцане със зъби… Но аз съм слаб“.

Ерагон скочи на крака и започна да обикаля мястото, където бе лежал, в опит да се успокои. След половин час, когато страхът все още стягаше гърдите му в стоманен обръч, кожата го сърбеше, сякаш го лазеха хиляда мравки, а той подскачаше при най-лекия шум, сграбчи раницата си и се втурна да тича. Не го беше грижа какво го чака в неизвестния мрак, нито кой би могъл да забележи стремителния му бяг.

Просто искаше да се отърве от кошмарите. Умът му се бе обърнал срещу него и той не можеше да разчита да прогони паниката с разумни доводи. Значи единственият изход бе да се довери на древната животинска мъдрост на плътта, която го подтикваше да се движи . Ако тичаше достатъчно бързо и продължително, може би отново щеше да намери опора в настоящето. Може би размахването на ръцете и тупкането на краката му в пръстта, хладната пот под мишниците му и безбройните други усещания щяха да го принудят да забрави.

Може би.

Ято скорци се стрелна в следобедното небе.

Ерагон погледна с присвити очи към тях. В долината Паланкар, когато се върнеха след зимата, скорците често се събираха на толкова големи ята, че скриваха слънчевата светлина. Това ято не бе така голямо, ала му напомни за вечерите, в които с Гароу и Роран бяха пили ментов чай на верандата на къщата им, загледани в шумолящия черен облак, който кръжеше и се извиваше над главите им.

Потънал в спомена, той спря и седна на един камък, за да завърже връзките на ботушите си.

Времето се бе променило; сега беше хладно и сивите облаци на запад показваха, че може да се разрази буря. Тук растителността беше по-сочна, срещаха се мъх, тръстики и големи туфи с яркозелена трева. На няколко километра от него се издигаха пет възвишения, които нарушаваха еднообразието на иначе равнинната местност. Горичка от дебели дъбове покриваше средното. Над неясните очертания на дървесните корони Ерагон забеляза рухналите стени на отдавна изоставена сграда, построена кой знае от коя раса през отминалите години.

Това събуди любопитството му и той реши да си почине сред руините. В тях сигурно щеше да има достатъчно дивеч, а търсенето на храна му даваше извинение да проучи местността, преди да продължи пътя си.