Кристофър Паолини - Бризингър

— Стой! Досега не си идвал в Ийсткрофт, нали?

— Това е първото ми посещение — отвърна Ездача.

Набитият мъж поклати глава.

— А имаш ли семейство или приятели, у които да отседнеш?

— Не, нямам.

— Тогава какво те води в селото?

— Нищо. Пътувам на юг, за да взема семейството на сестра си и да ги върна обратно в Драс-Леона.

Историята на Ерагон сякаш не оказа никакво въздействие върху стража. „Може би не ми вярва — предположи той. — Или може би е чувал толкова много истории като моята, че е спрял да им обръща внимание“.

— Значи ти трябва странноприемницата до централния кладенец. Иди там и ще намериш храна и легло. А докато си в Ийсткрофт, нека те предупредя, че тук не търпим убийства, кражби или разврат. Имаме здрави бесилки и килии и те рядко са празни за дълго. Ясен ли съм?

— Да, господине.

— Тогава върви и дано късметът те сподиря. Но почакай! Как се казваш, страннико?

— Берган.

След това стражът се отдалечи и подхвана отново вечерната си обиколка. Ездача почака, докато фенерът му се скри зад няколко къщи, след това отиде при таблото с обяви, закачено на лявото крило на портата.

Там, заковани над няколко обяви за издирвани престъпници, имаше два големи пергамента, дълги почти три стъпки. На единия бе изобразен Ерагон, а на другия — Роран. И двамата бяха обявени за предатели на короната. Младият Ездач разгледа с интерес обявите и се удиви на предложената награда: херцогска титла за този, който ги залови. Рисунката на Роран бе доста точна и дори включваше брадата, която си бе пуснал след бягството от Карвахол, ала портретът на Ерагон го показваше такъв, какъвто беше преди Кръвната клетва, когато още изглеждаше като човек.

„Колко се промениха нещата“ — помисли си той.

Ездача пое по пътя през селото, докато не намери странноприемницата. Общата стая имаше нисък таван с почернели греди. Жълти лоени свещи хвърляха мека, трепкаща светлина и изпълваха въздуха с преплитащи се струйки дим. Подът бе покрит с пясък и слама и сместа скърцаше под ботушите му. Отляво имаше маси и столове, както и голяма камина, където едно хлапе въртеше прасе на шиш. На отсрещната страна се намираше тезгяхът — крепост с вдигнат мост, която защитаваше бъчви с различни видове бира от ордата жадни мъже, които я бяха обсадили.

В стаята имаше около шестдесетина души — доста повече, отколкото тя можеше удобно да побере. Глъчката сама по себе си бе достатъчно стряскаща за Ерагон след дългото време, прекарано по пътищата, ала тъй като имаше много чувствителен слух, той имаше чувството, че е застанал насред буен водопад. Беше му трудно да се концентрира върху който и да е отделен глас. Веднага щом доловеше някоя дума или фраза, друга я заглушаваше. В единия ъгъл трима менестрели пееха и свиреха комична версия на „Очарователната Етрид о’Даут“, което с нищо не допринасяше за намаляването на данданията.

Примижал от болка, младият Ездач си запроправя път сред тълпата, докато не достигна тезгяха. Искаше да говори с жената, която сервираше, ала тя бе толкова заета, че изминаха пет минути, преди да го погледне и да попита:

— Какво ще обичаш?

По потното й лице бяха полепнали кичури коса.

— Имате ли стая, която да мога да наема, или някое кътче, в което да прекарам нощта?

— Нямам представа. За това трябва да говориш с господарката на къщата. Тя скоро ще слезе — каза жената и махна с ръка към едно мрачно стълбище.

Докато чакаше, Ерагон се облегна на тезгяха и заоглежда хората в стаята. Бяха пъстра сбирщина. За половината предположи, че са селяни от Ийсткрофт, дошли да пируват вечерта. От останалите повечето бяха мъже и жени — понякога семейства, — които пътуваха към по-безопасни територии на Империята. Лесно ги разпозна по протритите ризи и мръсните панталони, както и по начина, по който седяха свити на столовете си и оглеждаха с подозрение всеки, който се приближеше. Въпреки това те старателно избягваха да гледат към последната и най-малобройна група посетители на странноприемницата: войници на Галбаторикс. Мъжете с червени туники бяха най-шумни. Смееха се, крещяха и блъскаха с облечените си в метални ръкавици юмруци по масите, докато се наливаха с бира и опипваха всяко момиче, достатъчно глупаво да мине край тях.

„Дали се държат така, защото знаят, че никой не смее да им се опълчи и им доставя удоволствие да демонстрират силата си? — зачуди се Ерагон. — Или защото са били принудени да влязат в армията на Галбаторикс и искат да замъглят срама и страха си с тези гуляи?“