Кристофър Паолини - Бризингър

— Сама ли си?

— Вече не… Наел ли си легло за през нощта?

Ерагон поклати отрицателно глава.

— Добре. Аз вече имам стая. Можем да говорим там.

Те станаха едновременно и той я последва до стълбите в задната част на общото помещение. Протритите стъпала скърцаха под краката им, докато се изкачваха към втория етаж. Една-единствена свещ осветяваше мрачния, облицован с ламперия, коридор. Аря го заведе до последната врата отдясно и извади железен ключ от широкия ръкав на дрехата си. Отключи вратата, влезе в стаята, изчака го да прекрачи прага след нея и веднага затвори и заключи отново.

Слаба светлина проникваше през прозореца с оловна рамка срещу младежа. Тя идваше от фенер, закачен от другата страна на селския площад. С нейна помощ Ерагон успя да различи газената лампа, поставена на ниска масичка вдясно от него.

— Бризингър — прошепна той и запали фитила с искра от пръста си.

Дори и със запалената лампа, стаята си оставаше тъмна. Беше облицована със същата ламперия като коридора и червеникавокафявото дърво поглъщаше по-голямата част от светлината, попаднала върху него, правейки стаята да изглежда малка, мрачна и прихлупена. Като се изключи масата, единствената друга мебел беше тясно легло с едно-единствено одеяло, метнато върху дюшека. Върху него бе сложена малка чанта с провизии.

Ерагон и Аря застанаха лице в лице. После той вдигна ръка и свали платнената лента, увита около главата му, а тя разкопча брошката, която придържаше наметалото на раменете й, и го хвърли на леглото. Под него носеше горскозелена рокля — първата рокля, в която я виждаше младежът.

Усещането от разменените им външности бе странно за него — той приличаше на елф, а Аря — на човек. Тази промяна по никакъв начин не намаляваше уважението му към нея, ала го правеше по-спокоен в нейно присъствие, защото сега не му се струваше толкова чужда.

Елфката първа наруши мълчанието:

— Сапфира каза, че си останал сам, за да убиеш последния Ра’зак и да изследваш останалата част от Хелгринд. Истина ли е това?

— Отчасти.

— А каква е цялата истина?

Младият Ездач знаеше, че нищо по-малко не би я задоволило.

— Обещай ми, че без мое позволение няма да споделяш с никой казаното от мен.

— Обещавам — отвърна тя на древния език.

Тогава той й разказа как е намерил Слоун, защо е решил да не го връща при Варден, за проклятието, което му е наложил, наред с шанса да изкупи вината си — поне частично — и да си възвърне зрението. Накрая приключи с думите:

— Каквото и да се случи, Роран и Катрина никога не бива да научават, че той е още жив. Ако това стане, неприятностите няма да имат край.

Аря седна на ръба на леглото и дълго време остана загледана в лампата и трепкащия й пламък. После рече:

— Трябваше да го убиеш.

— Може би, но не можах.

— Това, че намираш дълга си за неприятен, не е причина да бягаш от него. Проявил си се като страхливец.

Обвинението го накара да се наежи.

— Нима? Всеки глупак с нож можеше да убие Слоун. Онова, което аз направих, беше много по-трудно.

— Физически, но не и морално.

— Не го убих, защото смятах, че е грешно. — Ерагон се намръщи, търсейки думите да обясни постъпката си. — Не бях изплашен… не е това. Не и след като съм участвал в битка… Беше друго. Ще убивам по време на война. Но няма да поема отговорността да решавам кой трябва да живее и кой да умре. Нямам опита, нито мъдростта… Всеки човек има черта, която не може да прекрачи, Аря, и аз открих своята, когато погледнах Слоун. Ако държах Галбаторикс в плен, не бих убил и него. Бих го отвел при Насуада и крал Орин и ако те го осъдят на смърт, щях с радост да му отсека главата, но не и преди това. Ако желаеш, наречи го слабост, ала така съм устроен и няма да се извинявам за това.

— Значи ще бъдеш глупак, управляван от други?

— Ще служа на хората, както мога. Никога не съм искал да бъда водач. Алагезия няма нужда от друг тиранин.

Елфката потърка слепоочията си.

— Защо всичко при теб трябва да е толкова сложно, Ерагон? Където и да отидеш, все попадаш в заплетени ситуации. Сякаш полагаш специални усилия да се набуташ във всеки къпинак по пътя.

— Майка ти каза горе-долу същото.

— Не се изненадвам. Както и да е, няма значение. Никой от двама ни няма да промени мнението си, а и имаме по-належащи проблеми от това да спорим за справедливост и морал. В бъдеще обаче гледай да не забравяш кой си и какво означаваш за расите в Алагезия.

— Никога не съм го забравял. — Младият Ездач замълча в очакване на отговора й, ала Аря не оспори неговото твърдение. Като седна в крайчеца на масата, той продължи: — Нямаше нужда да идваш да ме търсиш. Бях си добре.