Кристофър Паолини - Бризингър

Когато стигнаха до външната стена, Аря тръгна край нея, докато не намери един кол, който се издаваше леко. Тя го хвана и дръпна, за да види дали дървото ще издържи тежестта й. Колът се огъна и издрънча в съседните, но издържа.

— Ти пръв — каза елфката.

— Не, след теб.

Тя въздъхна нетърпеливо и потупа дрехите си.

— Роклята доста повече се развява от чифт панталони, Ерагон.

Когато схвана какво има предвид, по бузите му изби червенина. Той вдигна ръце, хвана се здраво за кола и започна да се катери по оградата, използвайки коленете си за опора. Щом стигна върха, стъпи на изострените върхове на коловете, като пазеше равновесие.

— Продължавай — прошепна Аря.

— Не и докато не дойдеш при мен.

— Не бъди толкова…

— Стражи! — прекъсна я младият Ездач и посочи в тъмнината.

Един фенер се показа между две близки къщи. Когато светлината се приближи още малко, от здрача изплува едва различимата фигура на мъж. Той носеше меч в ръка.

Тиха като призрак, елфката сграбчи пръта и използвайки само ръцете си, се заизкачва към Ерагон. Изглеждаше така, сякаш се плъзгаше нагоре с магия. Когато се приближи достатъчно, той я хвана над лакътя и я вдигна до края на кола, поставяйки я до себе си. Те застинаха на върха на стената като две странни птици, неподвижни и без да дишат, докато стражът минаваше под тях. Той люлееше фенера на всички посоки, търсейки нарушители.

„Не гледай към земята — помоли се Ерагон. — Нито нагоре“.

Миг по-късно мъжът прибра меча в ножницата и продължи обиколката си, като си тананикаше под нос.

Без да продумат, Ездача и Аря скочиха от другата страна на стената. Бронята в раницата на Ездача издрънча, когато той се приземи на затревената земя и се претърколи, за да намали силата на удара. После Ерагон скочи на крака, приведе се и затича в посока, обратна на Ийсткрофт, следван плътно от елфката. Те се движеха в долчинки и пресъхнали корита на рекички, докато подминаваха фермите, разположени край селото. На няколко пъти възмутени кучета притичваха, за да протестират срещу нахлуването в територията им. Младият Ездач се мъчеше да ги успокои с ума си, ала единственият начин, който откри, да им попречи да лаят, бе да ги увери колко изплашени са двамата с Аря от ужасните им зъби и нокти. Удовлетворени от успеха си, те се връщаха с навирени опашки при колибите, хамбарите и верандите, където стояха на стража. Самодоволната им увереност се стори забавна на Ерагон.

На около десетина километра от Ийсткрофт, когато стана ясно, че са съвсем сами и никой не ги преследва, двамата с Аря спряха при един обгорен пън. Елфката коленичи и загреба няколко шепи пръст от земята пред себе си.

— Адурна риса — каза тя.

С леко ромолене от почвата около дупката, която бе изкопала, потече вода и се заизлива вътре. Елфката почака, докато тя изпълни хлътнатината, а после каза „Лета“ и потокът секна.

Тя промълви думите на заклинанието за контакт и лицето на Насуада се появи върху неподвижната водна повърхност. Аря я поздрави.

— Милейди — каза младият Ездач и се поклони.

— Здравей, Ерагон — отвърна тя. Изглеждаше изморена, с хлътнали бузи, сякаш дълго бе боледувала. Един кичур се измъкна от кока й и се нави на стегната къдрица над челото й. Ездача забеляза превръзките, увити около ръката й, когато тя я вдигна, за да махне непокорната коса. — Слава на Гокукара, ти си в безопасност. Толкова много се безпокояхме.

— Извинявам се, че ви притесних, ала имах своите причини.

— Трябва да ми ги обясниш, когато пристигнеш.

— Както желаете — отвърна той. — Как се наранихте? Да не би да са ви нападали? Защо никой от Ду Врангр Гата не ви е излекувал?

— Наредих им да ме оставят на мира. А това пък аз ще ти обясня, когато пристигнеш.

Ерагон кимна, напълно объркан, и преглътна въпросите си. Насуада се обърна към Аря:

— Впечатлена съм, че го намери. Не бях сигурна, че ще успееш.

— Късметът ми се усмихна.

— Може би, но съм склонна да вярвам, че уменията ти са били не по-малко важни от щедростта на съдбата. Кога ще можете да се присъедините към нас?

— След два-три дни, освен ако не се сблъскаме с непредвидени трудности.

— Добре. Ще ви очаквам тогава. Отсега нататък искам да се свързваш с мен поне веднъж преди обяд и отново преди мръкване. Ако не го сториш, ще приема, че сте били заловени и ще пратя Сапфира със спасителен отряд.

— Не винаги може да имаме уединението, нужно за заклинания.

— Намери начин да си го осигуриш. Трябва да зная къде сте и дали сте в безопасност.