Кристофър Паолини - Бризингър

Елфката обмисли това за момент, а после каза:

— Ако мога, ще изпълня желанието ти, но не и ако излагам Ерагон на опасност.

— Съгласна.

Ездача се възползва от последвалата пауза в разговора и каза:

— Насуада, Сапфира наблизо ли е? Бих искал да поговоря с нея… Не сме разговаряли от Хелгринд насам.

— Не, тя отлетя преди час на разузнаване в покрайнините на лагера. Можеш ли да задържиш магията, докато проверя дали не се е върнала?

— Да, върви — отвърна Аря.

Насуада направи една стъпка и изчезна от полезрението им, оставяйки след себе си неподвижния образ на масата и столовете в червената й шатра. В продължение на доста време Ерагон оглежда вътрешността на шатрата, ала после му омръзна и очите му се насочиха към врата на елфката. Гъстата й черна коса се спускаше над едното рамо, разкривайки ивица гладка кожа точно над яката на роклята. Той я гледа хипнотизиран около минута, после тръсна глава и се облегна на обгорения пън.

Чу се пукот на счупено дърво и повърхността на водата се покри с блестящи сини люспи, докато Сапфира се напъхваше в палатката. За Ерагон бе трудно да прецени коя нейна част вижда, защото участъкът бе много малък. Люспите се плъзнаха по водната повърхност и той мерна долната част на бедро, шипът на опашката й, ципата на сгънато крило, а накрая и блестящия връх на зъб, докато драконката се обръщаше и извиваше, търсейки позиция, от която да може да гледа удобно огледалото, което Насуада използваше за подобна комуникация. От обезпокояващите звуци, които се чуваха зад гърба на Сапфира, Ездача предположи, че в момента тя чупи по-голяма част от мебелировката. Накрая обаче се настани удобно и приближи глава до огледалото, така че едното й голямо сапфирено око зае цялата локва и се втренчи в Ерагон.

Гледаха се в продължение на цяла минута, без никой от двамата да помръдне. Ездача се изненада колко силно бе облекчението му, че я вижда. Не се бе чувствал истински в безопасност, откакто се бяха разделили.

— Липсваше ми — прошепна той. — Тя примигна веднъж. — Насуада, там ли си още?

Приглушеният отговор долетя някъде вдясно от Сапфира:

— Да.

— Ще бъдеш ли така добра да ми предаваш отговорите на Сапфира?

— С голямо удоволствие, но точно в момента съм притисната между едно крило и подпорен пилон, а няма свободна пътека, доколкото мога да преценя. Може да не ме чуваш добре. Ако си склонен да понесеш това, ще се постарая.

— Да, моля те.

Насуада помълча няколко мига, а после заговори с тон, който дотолкова приличаше на този на Сапфира, че младежът едва не се разсмя:

— Добре ли си?

— Здрав съм като бик. А ти?

— Да се сравнявам с крава, ще е не само нелепо, но и обидно, но съм здрава както винаги, ако това имаш предвид. Доволна съм, че Аря е с теб. Хубаво е да имаш някой със здрав разум, който да ти пази гърба.

— Съгласен съм. Помощта винаги е добре дошла, когато човек е в беда.

Въпреки че се радваше, че двамата със Сапфира могат да говорят, макар и по такъв заобиколен начин, Ерагон откри, че думите са слаб заместител на свободната обмяна на мисли и емоции, на които бе свикнал, когато бяха близо един до друг. Нещо повече, с елфката и Насуада, които слушаха разговора им, той не искаше да обсъжда по-лични теми, като например това дали тя му е простила, че я принуди да го изостави в Хелгринд. Сапфира сигурно споделяше колебанието му, защото на свой ред се въздържа да подхване темата. Поговориха за други не толкова важни работи, а после се сбогуваха. Преди да се отдръпне от локвата, Ездача докосна устните си с пръсти и промълви безмълвно: „Съжалявам“.

Кожата около окото на Сапфира се набръчка. Тя примигна бавно и той разбра, че е разбрала съобщението му и че не му е сърдита.

След като двамата с Аря се сбогуваха с Насуада, елфката прекрати магията, изправи се и изтупа пръстта от роклята си с опакото на дланта си.

Докато го правеше, Ерагон нетърпеливо запристъпя от крак на крак — в този момент не искаше нищо по-силно от това да дотича право при Сапфира и да се свие с нея край някой лагерен огън.

— Хайде да тръгваме — каза той и пое напред.

Мускулите по гърба на Роран се напрегнаха, когато повдигна огромния камък от земята.

Той го подпря на бедрата си за момент, а после със сумтене го вдигна над главата си и изпъна ръце. Удържа на смазващата тежест в продължение на цяла минута. Когато раменете му затрепериха, хвърли камъка на земята пред себе си. Той се приземи с глух тътен, оставяйки дълбока дупка в пръстта.