Кристофър Паолини - Бризингър

— Щеше да разбере, ако не бе толкова заета с бременността си. Мисля, че заради стреса от пътуването от Карвахол дотук може да изгуби детето си. Гади й се през по-голямата част от деня и има болки от… ами, от неприятно естество. Гертруде се грижи за нея, но не може да направи много, за да облекчи страданието й. При все това колкото по-бързо се върне Ерагон, толкова по-добре. Не съм сигурна колко още мога да пазя това в тайна.

— Сигурен съм, че ще се справиш добре. — Той я пусна и подръпна надолу туниката си, за да изглади гънките. — Как изглеждам?

Катрина го разгледа критично, а после близна върховете на пръстите си и ги прокара през косата му, за да я приглади назад. Забеляза възела на връзките на яката му и започна да го развързва.

— Трябва да обръщаш по-голямо внимание на дрехите си.

— Досега никога не съм се контил.

— Е, сега нещата са различни. Ти си братовчедът на Драконов ездач и трябва да изглеждаш подобаващо. Хората го очакват от теб.

Той й позволи да продължи да се суети около него, докато не остана доволна от външния му вид. Целуна я за довиждане и премина осемстотинте метра до центъра на огромния лагер на Варден, където се издигаше червената щабна шатра на Насуада. На знамето на върха й, което плющеше под напора на топлия източен вятър, бе изобразен черен щит с два успоредни меча под него.

При неговото приближаване шестимата стражи отвън — двама човеци, две джуджета и двама ургали — кръстосаха оръжията си и единият ургал — набит здравеняк с жълти зъби — му извика:

— Стой! Кой е там?

Акцентът му бе силен и думите му — трудноразбираеми.

— Роран Стронгхамър, син на Гароу. Насуада ме повика.

Ургалът удари нагръдника си с юмрук и се чу силно звънтене. После той обяви:

— Роран Стронгхамър моли за аудиенция с вас, лейди Найтстолкър.

— Можеш да го пуснеш — долетя отговорът отвътре.

Воините вдигнаха оръжия и Роран внимателно мина край тях. Те го гледаха, както и той тях, с отчуждението на мъже, на които може да им се наложи да се бият само след миг.

Щом влезе, младият мъж с тревога видя, че по-голяма част от мебелировката е изпотрошена и преобърната. Единствените оцелели неща бяха едно огледало, закачено на дървен стълб, и тронът, в който седеше Насуада. Роран се абстрахира от обстановката и коленичи пред нея със сведена глава.

Чертите и поведението на Насуада бяха толкова различни от онези на жените, с които бе израснал, че не знаеше как трябва да се държи. Тя му се струваше странна и царствена с богато украсената си рокля, златните верижки в косата си и тъмната си кожа, която в момента имаше червеникав оттенък заради цвета на стените на шатрата. В рязък контраст с облеклото й, ръцете й бяха обвити с превръзки, които доказваха невероятната й смелост по време на Изпитанието на Дългите ножове. Подвигът й бе постоянна тема на разговори сред Варден, откакто Роран се бе върнал с Катрина. Това бе единствената нейна страна, която той чувстваше, че разбира, защото сам бе готов на всякаква саможертва, за да защити онези, на които държеше. Просто положението бе такава, че нея я бе грижа за хиляди хора, докато Роран беше отдаден на семейството и селото си.

— Изправи се — каза Насуада. Той се подчини и зачака, сложил ръка на главата на чука си, докато тя го гледаше изучаващо. — Постът рядко ми позволява лукса да говоря прямо и открито, Роран, но днес ще бъда откровена с теб. Ти, изглежда, си човек, който цени прямотата, а имаме много за обсъждане и малко време.

— Благодаря ви, милейди. Никога не съм обичал да говоря със заобикалки.

— Чудесно. Тогава да минем направо на въпроса. Ти ме постави пред две затруднения и нито едно от тях не е лесно за разрешаване.

Той се намръщи.

— Какви затруднения?

— Едната е от лично естество, а другата — политическа. Делата ти в долината Паланкар и по време на бягството ти оттам заедно със съселяните ти са почти невероятни. Те ми подсказват, че притежаваш смелост и си опитен боец и стратег, както и че умееш да вдъхновяваш хората да те следват с абсолютна преданост.

— Макар че ме последваха, определено не са спирали да поставят решенията ми под въпрос.

По устните й пробяга бегла усмивка.

— Може би. Но все пак ти ги доведе тук, нали? Притежаваш ценни качества, Роран, и Варден биха могли да те използват. Предполагам, че желаеш да ни бъдеш от полза, нали?

— Да.

— Както знаеш, Галбаторикс е разделил армията си и е пратил войски на юг, за да подсилят град Ароус, на запад към Фейнстер и на север към Белатона. Надява се да протака тази битка и бавно да ни изтощи. Двамата с Йормундур не можем да бъдем на няколко места едновременно. Нужни са ни капитани, на които можем да поверим отговорността да се справят с множеството конфликти, избухващи около нас. Ти можеш да ни бъдеш полезен именно в това. Но… — гласът й заглъхна.