Кристофър Паолини - Бризингър

Удовлетворен, че вече има представителен вид, Роран си облече чиста туника, затъкна чука в колана си и тъкмо се канеше да тръгне, когато забеляза, че Биргит го гледа иззад ъгъла на палатката. Тя стискаше с две ръце прибран в ножница кинжал.

Той замръзна, готов да измъкне чука си при най-леката провокация. Знаеше, че е в смъртна опасност и въпреки храбростта си, не бе уверен, че може да я победи, ако го нападне, защото също като него и тя преследваше враговете си с праволинейна целеустременост.

— Някога ти ме помоли за помощ — каза Биргит. — И аз се съгласих, защото исках да намеря Ра’зак и да ги убия заради това, че изядоха съпруга ми. Нима не спазих уговорката ни?

— Спази я.

— А спомняш ли си обещанието ми, че щом Ра’зак бъдат мъртви, ще потърся възмездие за участието ти в смъртта на Куимби?

— Спомням си.

Биргит нетърпеливо завъртя кинжала в ръцете си, чиито жили бяха изпъкнали като въжета. Тя изтегли леко ножа от ножницата, оголвайки бляскавата стомана, после бавно го мушна обратно.

— Добре — каза. — Не ми се искаше да ти изневери паметта. Аз ще получа възмездие, Гароусон. Никога не се съмнявай в това.

След тези думи жената се оттегли с бърза и уверена крачка, скрила кинжала сред гънките на роклята си.

Роран шумно издиша и се отпусна на едно близко столче, като потърка шията си, убеден, че е избягнал на косъм опасността да бъде изкормен от Биргит. Посещението й го изплаши, ала не го изненада; намеренията й му бяха известни от месеци, още отпреди да напуснат Карвахол, и знаеше, че един ден ще трябва да изплати дълга си към нея.

Един гарван се зарея над него и докато го следеше с поглед, настроението му се подобри и той се усмихна.

— Е, какво пък — каза си тихо. — Човек рядко знае деня и часа на смъртта си. Може да ме убият във всеки един момент и не мога да направя нищо, за да го избягна. Каквото е писано да стане, ще стане и няма да хабя в тревоги времето, което ми е отредено на земята. Бедите сполетяват онези, които ги очакват. Номерът е да намериш щастие в кратките мигове между злополуките. Биргит ще постъпи, както й диктува съвестта, и когато ми се наложи, ще се справя с това по един или друг начин.

Забеляза един жълтеникав камък до левия си крак. Вдигна го и го завъртя между пръстите си. Концентрирайки се колкото може по-силно, той каза:

— Стенр риса.

Камъкът не реагира на командата му и остана неподвижен между палеца и показалеца му. Роран изсумтя и го запрати надалеч.

Изправи се и пое на север между редиците палатки. Докато вървеше, опита да развърже връзките на яката си, но възелът се оказа много стегнат и накрая се отказа, защото стигна до палатката на Хорст, която бе двойно по-голяма от повечето други палатки.

— Ехо, има ли някой? — извика той и почука по пръта между двете платнища на входа.

Катрина изскочи от палатката с развети медноруси коси и обви ръце около него. Засмян, той я хвана през кръста, вдигна я и я завъртя в кръг — целият свят, освен лицето й, се превърна в мъгляво петно, а после я пусна внимателно на земята. Тя го целуна по устните веднъж, втори път, трети път. Той застина и се загледа в очите й, по-щастлив, отколкото си спомняше да е бил някога.

— Миришеш хубаво — каза Катрина.

— Как си?

Единственото, което нарушаваше радостта му, бе колко бе отслабнала и пребледняла по време на пленничеството. Искаше му се да съживи Ра’зак, за да ги подложи на същото страдание, което бяха причинили на нея и баща й.

— Всеки ден ме питаш това и всеки ден ти казвам, че съм по-добре. Бъди търпелив, ще се оправя, но е нужно време… Най-доброто лекарство за страданието ми е, че съм с теб тук, под слънчевата светлина. Не мога да ти опиша колко ми помага.

— Не питах само за това.

По бузите на Катрина изби руменина и тя отметна глава назад, а устните й се извика в палава усмивка.

— О, колко сте дързък, скъпи господине. Наистина много дързък. Не съм сигурна, че трябва да оставам насаме с вас, защото се боя, че може да си позволите волности с мен.

Тонът на отговора й успокои тревогите му.

— Волности, а? Е, след като вече ме смяташ за негодник, може пък да се насладя на някоя и друга волност .

И той притисна устни към нейните в целувка, която продължи, докато момичето не се отдръпна, макар и да остана в прегръдката му.

— Ох — каза тя, останала без дъх. — Трудно се спори с теб, Роран Стронгхамър.

— Така си е. — Той кимна към палатката зад нея, снижи глас и попита: — Илейн знае ли?