Кристофър Паолини - Бризингър

На светлината на пламъците от огнището Ерагон се загледа в ръцете на Слоун. Касапинът лежеше на няколко крачки, където го бе оставил. Десетки тънки бели белези изпъстряха дългите му костеливи пръсти с твърде големи стави и пораснали нокти, които преди в Карвахол бяха изрядно поддържани, а сега бяха нащърбени и почернели от мръсотия. Белезите бяха ясен знак за относително малкото грешки, които бе допускал Слоун по време на десетилетията, прекарани в работа с ножове. Кожата му бе сбръчкана и съсухрена, с изпъкнали вени, ала мускулите под нея бяха здрави и силни.

Ерагон приклекна и скръсти ръце на коленете си.

— Не мога просто да го пусна — промърмори той.

Ако го стореше, касапинът можеше да проследи Роран и Катрина, а това не биваше да бъде допуснато. Освен това, макар и да не искаше да го убива, Ездача смяташе, че Слоун трябва да бъде наказан за престъпленията си.

Ерагон не беше близък приятел с Бърд, но го познаваше като добър човек, стабилен и честен, и си спомняше с добри чувства жена му Фелда и децата им, защото тримата с Гароу и Роран бяха яли и преспивали в дома им на няколко пъти. Така че смъртта на Бърд му се струваше особено жестока и той чувстваше, че семейството на пазача заслужава справедливост, дори и никога да не научи за нея.

Кое наказание обаче би било подходящо? „Отказах да стана екзекутор — помисли си, — а се принудих да стана съдник. Какво ли разбирам аз от закона?“

Младият Ездач се изправи, пристъпи до Слоун и се наведе над ухото му.

— Вакна.

Касапинът се събуди стреснат и седна, подпирайки се на земята с жилестите си ръце. Останките от клепачите му потрепериха, докато инстинктивно се опитваше да ги вдигне, за да види къде е. Вместо това остана в капана на личната си нощ.

— Ето, изяж това — каза Ерагон и подаде останалата половина от гущера на Слоун, който, въпреки че не виждаше, със сигурност бе успял да подуши храната.

— Къде съм? — попита мъжът.

С треперещи ръце започна да опипва камъните и растенията пред себе си. Докосна разранените си китки и глезени и явно бе изненадан да открие, че оковите му са изчезнали.

— Елфите, а и Ездачите в отминали времена са наричали това място Мирнатор. Джуджетата са го кръстили Вергадн, а хората — Сивата пустош. Ако този отговор не те удовлетворява, може би ще се радваш да научиш, че сме на няколко километра югоизточно от Хелгринд, където беше затворен.

Касапинът прошепна:

— Хелгринд. Ти си ме спасил?

— Да.

— Ами тогава…

— Забрави въпросите. Първо изяж това.

Суровият му тон подейства на Слоун като камшик — той се присви и посегна непохватно към гущера. Ерагон пусна месото и отиде до огнището, където засипа огъня с няколко шепи пръст, така че да не издаде присъствието си, въпреки че вероятността някой да се намира в околността бе минимална.

След първото предпазливо близване, за да разбере какво му е дал непознатият, касапинът заби зъби в гущера и отхапа голямо парче месо. С всяка хапка налапваше колкото се може повече и дъвчеше надве-натри, преди да преглътне и да отгризе повторно. Оглозга всички кости с прецизността на човек, който познава задълбочено устройството на животните и как най-лесно могат да бъдат разчленени. Костите пускаше на спретната купчинка отляво. Когато и последното късче месо от опашката на гущера изчезна в устата на касапина, Ерагон му подаде другото влечуго, което още беше цяло. Слоун изсумтя с благодарност и продължи да се угощава, без да се опитва да избърше мазнината от устните или брадата си.

Вторият гущер се оказа твърде голям, за да успее да го дояде. Той постави остатъка върху купчинката кости, после изправи гръб, изтри с ръце устата си, приглади дългата си коса зад ушите и каза:

— Благодаря ти за добротата, страннико. Отдавна не бях ял като хората и мисля, че храната ти беше по-ценна дори от свободата ми… Ако мога да попитам, познаваш ли дъщеря ми Катрина и знаеш ли какво се е случило с нея? Тя беше затворена с мен в Хелгринд.

В гласа му имаше сложна смесица от чувства: уважение, страх и смирение пред непознатия, в чиято власт се намираше; надежда и тревога за съдбата на дъщеря му; и решителност, непоклатима като планината Гръбнака. Единственото нещо, което Ерагон очакваше да чуе, а не долови, бе подигравателното презрение, което Слоун бе проявявал към него при срещите им в Карвахол.

— Тя е с Роран.

Касапинът зяпна.

— Роран! Но как се е добрал дотук? Да не би Ра’зак да са пленили и него? Или пък…