Кристофър Паолини - Бризингър

Оромис бе посветил много от уроците си на различните климати и географски региони, които съществуваха в Алагезия. Затова, когато се отдалечи от лагера им да огледа заобикалящата ги местност, Ерагон бързо разпозна повечето растения, които срещна. Малко от тях бяха ядивни, а от тях пък нито едно не беше достатъчно голямо или в изобилие, за да почерпи от него храна за двама големи мъже, и то за кратко време. Местните животни със сигурност се бяха запасили със семена и плодове, но нямаше представа откъде да започне търсенето си. Нито пък смяташе за вероятно някоя пустинна мишка да е събрала храна, стигаща за повече от няколко хапки.

Това му оставяше само две възможности и нито една от тях не му допадаше. Можеше както преди да извлече енергията на растенията и насекомите около лагера. Цената на това беше да остави мъртъв участък земя, където нищо, дори най-малките организми в почвата, нямаше да оцелее. И въпреки че това щеше да задържи него и Слоун на крака, преносът на енергия нямаше да реши проблема, защото не успокояваше стомаха.

Можеше и да ловува.

Ерагон се намръщи и заора с тоягата си в земята. След като бе споделял мислите и желанията на безброй животни, изпитваше отвращение дори от мисълта да изяде някое от тях. При все това нямаше да допусне да се изтощи и да позволи на Империята да го залови само защото се е лишил от храна, за да пощади живота на някой заек. Както бяха изтъкнали Сапфира и Роран, всяко живо същество оцеляваше, като се хранеше с друго. „Светът ни е жесток — помисли си той — и аз не мога да го променя… Елфите сигурно са прави да избягват месото, но в момента имам твърде голяма нужда от него. Отказвам да се чувствам виновен, щом обстоятелствата ме принуждават да го направя. Не е престъпление да се насладиш на малко бекон или пъстърва, или нещо от сорта“.

Той продължаваше да се успокоява с множество аргументи, ала отвращението от идеята все още караше стомаха му да се присвива. Почти половин час Ездача остана на място, неспособен да извърши онова, което логиката му нашепваше, че е необходимо. После започна да осъзнава колко е късно и се наруга, че губи време; нужна му бе всяка минута почивка.

Той се стегна и затърси с ума си живи същества, докато не намери два големи гущера и свити в пясъчната си дупка група гризачи, които му напомниха на кръстоска между плъх, заек и катерица.

— Дейджа — каза Ерагон и уби гущерите и един от гризачите. Те умряха моментално и без болка, ала той все пак стисна зъби, докато опустошаваше умовете им.

Гущерите прибра ръчно, вдигайки камъните, под които се криеха. Гризачът обаче трябваше да бъде изваден с магия от бърлогата си. Внимаваше да не събуди другите животни, докато движеше тялото към повърхността; струваше му се жестоко да ги ужасява със знанието, че невидим хищник може да ги убива дори в най-тайните им убежища.

Ерагон изкорми, одра и почисти гущерите и гризача, а после зарови останките достатъчно дълбоко, за да ги скрие от мършояди. Като събра няколко плоски тънки камъни, той си построи малко огнище, запали огън и се залови да готви. Без сол не можеше да приготви никаква вкусна храна, но част от местните растения миришеха приятно, когато ги стри между пръстите си, така че поръси месото с тях.

Гризачът стана готов пръв, тъй като бе по-малък от гущерите. Ерагон го вдигна от самоделната си печка и го поднесе към устата си. Намръщи се и щеше да остане така, обзет от отвращение, ала трябваше да се грижи за огъня и гущерите. Тези две дейности го разсеяха достатъчно, за да се подчини на суровата повеля на глада и да започне да яде.

Първата хапка бе най-зле — заседна на гърлото му и от вкуса на горещата мазнина едва не повърна. Той потрепери и преглътна два пъти на сухо, за да отмине позивът. След това стана по-лесно. Всъщност се радваше, че месото е безвкусно, тъй като това му помагаше да забрави какво дъвче.

Излапа целия гризач, а после и част от единия гущер. Откъсна последното парче месо от тънката кост на крака и въздъхна доволно, като след секунда осъзна с огорчение, че въпреки желанието си, се бе наслаждавал на яденето. Беше изпитвал такъв глад, че тази мизерна вечеря му се стори невероятно вкусна, когато превъзмогна нежеланието си. „Може би — разсъждаваше той, — може би, когато се върна… ако съм на трапезата на Насуада или на крал Орин и сервират месо… Навярно, ако ми се яде и би било невъзпитано да откажа, бих могъл да хапна малко… Няма да ям както преди, но и няма да бъда стриктен като елфите. Умереността е по-мъдър подход от фанатизма, така си мисля“.