Кристофър Паолини - Бризингър

— Не. Кажи ми и тогава ще реша дали да се съглася или не.

Измина почти минута и никой от двамата не помръдна, макар и Ерагон да стоеше нащрек за изненадваща атака. След още няколко остри изтраквания на клюна си, Ра’зак каза:

— Той почти е открил името .

— Кой?

— Галбаторикссс.

— Чие име?

Изчадието изсъска гневно:

— Не мога да ти кажа! Името! Истинското име !

— Трябва да ми кажеш повече от това.

— Не мога!

— Значи няма споразумение.

— Проклет да ссси, Ездачо! Проклинам те! Дано не намериш дом, нито бърлога, нито мир в тази сссвоя земя! Дано напуссснеш Алагезия и никога повече не сссе върнеш!

Космите по врата на Ерагон настръхнаха от ужас. В ума си отново чу думите на знахарката Анджела, когато тя хвърли своите драконови кости за него и му предсказа бъдещето, в което се споменаваше точно тази съдба.

Между Ездача и неговия враг имаше съвсем малко разстояние, когато Ра’зак отметна напоеното си с кръв наметало, разкривайки лък, който вече бе опънат и със стрела на тетивата. Изчадието вдигна оръжието си и стреля към гърдите на Ерагон.

Младежът отблъсна стрелата с тоягата си.

После, сякаш опитът бе просто подготвителен ритуал, изискван от обичая, който трябваше да се спази, преди да продължат с истинската битка, Ра’зак се наведе, остави лъка на пода, отметна качулката си и бавно и внимателно извади своя меч изпод робата си. Докато го правеше, Ерагон се изправи на крака и застана разкрачен, стиснал здраво тоягата.

Те се хвърлиха един към друг. Ра’зак се опита да съсече Ерагон, но той се извъртя и избягна удара. Насочвайки върха на тоягата си нагоре, той заби металния й шип под клюна на врага си през плочките, които защитаваха гърлото на чудовището.

Ра’зак потрепери само веднъж, след което се свлече на пода.

Ездача се загледа в най-омразния си враг, в лишените от клепачи черни очи, внезапно коленете му омекнаха и повърна до стената на тунела. Като избърса уста, той изтръгна тоягата и прошепна:

— За баща ни. За дома ни. За Карвахол. За Бром… Стига ми толкова отмъщение. Дано гниеш тук до края на вечността, Ра’зак.

Ерагон отиде до килията на Слоун, който бе все още дълбоко потънал в магическия си сън, и метна касапина на рамо. След това се отправи обратно към главната пещера на Хелгринд. По пътя често оставяше Слоун на пода, за да изследва някоя килия или разклонение, които не бе посещавал преди. В тях откриваше множество злокобни инструменти, включително четири метални бутилки със сеитрово масло, които бързо унищожи, за да не може никой да използва разяждащата плътта киселина в коварните си планове.

Когато Ездача излезе от мрежата тунели, слънчевата светлина опари бузите му. Той задържа дъха си и притича край мъртвия Летрблака до входа на обширната пещера, където се загледа надолу към стръмната стена на Хелгринд и хълмовете далеч под нея. На запад видя облак оранжев прах, който се издигаше над пътя, свързващ планината с Драс-Леона и показваше приближаването на група конници.

Дясната страна го болеше от тежестта на Слоун, така че премести мъжа на другото си рамо. Примигна, за да премахне потта, която се стичаше в очите му, докато се мъчеше да разреши проблема как да пренесе Слоун и себе си през хиляда и петстотинте метра, които го деляха от земята.

— До долу е почти миля — промърмори той. — Ако имаше пътека, можех лесно да преодолея разстоянието дори със Слоун. Значи трябва да имам силата да ни спусна с магия… Да, но нещо, което за по-дълго време е изпълнимо, може да се окаже твърде опасно за живота, ако се извърши за един миг. Както казваше Оромис, тялото не може да превърне достатъчно бързо запасите си от сила в енергия, която да поддържа повечето магии по-дълго от няколко секунди. Имам само определено количество сила в даден момент и щом тя свърши, трябва да изчакам, докато се възстановя… А като си говоря сам, не си помагам.

Ездача стисна здраво Слоун и насочи поглед към един тесен перваз на около стотина крачки под себе си. „Това ще боли“ — помисли си и се подготви за опита. После извика:

— Аудр!

Усети как се издигна на няколко сантиметра от пода на пещерата.

— Фрам — добави и магията го изстреля извън пещерата, където увисна във въздуха като облак, плуващ в небето. Беше свикнал да лети на гърба на Сапфира и гледката на празното пространство под краката му го притесни.

Насочвайки потока на магията, Ерагон бързо се спусна от леговището на Ра’зак — което отново бе скрито от илюзорната стена — до перваза. Когато се приземи на него, ботушът му се натъкна на някакъв камък. За няколко панически секунди той се олюля, като търсеше стабилна опора, без да може да погледне надолу, защото движението на главата можеше да го запрати към земята. Извика леко, когато левият му крак се отдели от перваза и той започна да пада. Преди да успее да прибегне до магия, за да се спаси, внезапно спря, когато стъпалото му се заклещи в една пукнатина. Ръбовете й се забиха в прасеца му, ала това не го разтревожи, защото така си върна стабилността.