Кристофър Паолини - Бризингър

Сапфира рязко спря пред входа на прохода и изрева безсилно, осъзнавайки, че не може да го последва в толкова тясно пространство. Тялото й препречваше по-голяма част от отвора. Скалите се разтресоха около Ерагон, докато тя откъртваше с нокти и зъби големи каменни късове около входа. Свирепото й ръмжене и видът на пълната й със зъби стрелкаща се напред муцуна го накараха да потрепери от страх. Сега разбираше как се чувства заек, свит в дупката си, докато вълкът рие с лапи пръстта зад него.

— Ганга! — извика той.

— Не! — Сапфира положи глава на земята и изхленчи тъжно, а големите й очи гледаха жално.

— Ганга! Обичам те, Сапфира, но трябва да вървиш.

Тя отстъпи на няколко метра от тунела и започна да издава хленчещи звуци, напомнящи мяукането на котка.

— Малкият ми…

Младият Ездач се чувстваше ужасно, че й причинява това, и още по-ужасно, че я отпраща; имаше чувството, че разкъсва самия себе си. Мъката на Сапфира достигаше до него по мисловната им връзка, съчетаваше се със собствената му болка и почти го парализираше. По някакъв начин събра сили да каже:

— Ганга! И недей да се връщаш за мен, нито пращай някой друг да ме търси. Всичко ще бъде наред. Ганга! Ганга!

Сапфира нададе безсилен вой, а после с нежелание пристъпи към изхода на пещерата. От мястото си на седлото Роран каза:

— Ерагон, хайде стига! Не бъди глупав. Твърде си важен, за да рискуваш…

Шумът, предизвикан от излитането на Сапфира, заглуши останалата част от изречението. На фона на ясното небе отвън люспите й блестяха като множество ярки сини диаманти. „Тя е великолепна — помисли си Ерагон, — горда, благородна и по-красива от всяко друго живо създание. Никой елен или лъв не може да се мери с величието на дракон в полет“. После чу думите й:

— Седмица: толкова ще чакам. После ще се върна за теб, Ерагон, дори и ако трябва да си пробия път с бой с Торн, Шруйкан и хиляда магьосници.

Ездача остана на мястото си, докато драконката не изчезна от поглед и вече не усещаше мислите й. После с натежало като олово сърце той сви рамене и обърна гръб на слънцето и всички светли и живи неща, за да се спусне отново в тъмните тунели.

Ерагон седеше, окъпан в хладното сияние на алената си сфера, в прохода с килиите, близо до центъра на Хелгринд. Тоягата лежеше в скута му.

Скалите отразяваха гласа му, докато повтаряше отново и отново думите на древния език. Това не беше магия, а съобщение към оцелелия Ра’зак. Казаното гласеше:

— Ела, ти, който ядеш човешка плът, нека приключим тази наша битка. Ти си ранен, а аз — уморен. Спътниците ти са мъртви, а аз съм сам. Равни сме. Обещавам да не използвам магия срещу теб, нито да те наранявам или вземам в плен с вече направени заклинания. Ела, ти, който ядеш човешка плът, нека приключим тази наша битка…

Времето, откакто говореше, му изглеждаше безкрайно: небитие в тази мрачна пещера, която оставаше непроменена през сякаш хилядолетния цикъл от повтарящи се думи, чийто ред и смисъл спря да има значение за него. След известно време тревожните му мисли утихнаха и го погълна странно спокойствие.

Млъкна с отворена уста, след което я затвори и застана нащрек.

На десетина метра от него стоеше последният Ра’зак. От разкъсаната роба на създанието капеше кръв.

— Моят госссподар не иссска да те убивам — изсъска то.

— Но това вече няма значение за теб.

— Не. Ако падна под ударите на твоята тояга, нека Галбаторикссс прави ссс теб каквото поиссска. Той има повече сссърца от теб.

Ерагон се засмя.

— Сърца? Аз съм шампионът на народа, не той.

— Глупаво момче. — Ра’зак наклони леко глава, гледайки зад гърба му, към трупа на другото чудовище по-надолу в тунела. — Тя беше сссспътничката ми в люпилото. Сссстанал си ссссилен, откакто сссе сссрещнахме за първи път, Ссссенкоубиецо.

— Или това, или трябваше да умра.

— Ще сссключиш ли ссспоразумение сссс мен, Сссенкоубиецо?

— Какво споразумение?

— Аз съм поссследният от расата си, Сссенкоубиецо. Ние сссме древни и не иссскам да бъдем забравени. Ще напомняш ли на сссвоите хора в песссни и иссстории за ужаса, който будехме у твоя вид?… Ще ни помниш ли сссъс ссстрах?

— И защо трябва да направя това?

Опирайки клюн в тесните си гърди, Ра’зак защрака и зацвърча сам на себе си в продължение на няколко мига.

— Защото — каза накрая, — ще ти кажа нещо тайно, да, ще го направя.

— Кажи ми тогава.

— Първо ми дай дума, иначе ще ме измамиш.