Кристофър Паолини - Бризингър

Изоставяйки по-нататъшните разсъждения, Ездача се залови за работа. Трябваше да свърши много неща, а разполагаше с твърде малко време.

— Джиерда! — извика той и вдигна пръст. Металните халки, впити в глезените на Катрина, се пръснаха на парчета сред дъжд от сини искри. Тя подскочи изненадана.

— Магия… — прошепна.

— Простичко заклинание. — Младата жена се отдръпна, когато той протегна ръка към нея. — Катрина, трябва да проверя дали Галбаторикс или някой от магьосниците му не е поставил около теб някакви капани, или не те е принудил да се закълнеш в нещо на древния език.

— Древния…

— Ерагон! — прекъсна я Роран. — Направи го, щом стигнем в лагера. Не бива да стоим тук.

— Не. — Ездача махна отривисто с ръка. — Трябва да е сега. — Братовчед му се намръщи и отстъпи, позволявайки на Ездача да сложи длани върху раменете на Катрина. — Просто ме гледай в очите — каза й той.

Тя кимна и се подчини.

Това бе първият път, когато му се налагаше да използва научените от Оромис заклинания за разкриване на чужди магии, и му беше трудно да си спомни всички думи от свитъците в Елесмера. Пропуските в паметта му бяха толкова сериозни, че на три пъти трябваше да разчита на синоними, за да завърши заклинанието си.

В продължение на доста време Ерагон гледаше в блестящите очи на Катрина и изричаше думи на древния език, като от време на време — с нейно позволение — проверяваше спомените й за доказателства дали някой не ги е променил. Беше възможно най-внимателен, за разлика от Близнаците, които бяха опустошили ума му при подобна процедура в деня, когато пристигна във Фардън Дур.

Роран ги пазеше, крачейки напред-назад пред празната рамка на вратата. Всяка изминала секунда само увеличаваше напрежението му; той въртеше чука си и го удряше в бедрото си, сякаш следваше ритъма на музика.

Най-сетне младият Ездач освободи Катрина.

— Приключих.

— Какво откри? — прошепна тя. Обгърна с ръце раменете си, а челото й се набърчи от тревога, докато чакаше присъдата му. В килията се възцари тишина, защото и Роран застина.

— Нищо, освен твоите собствени мисли. По теб няма никакви магии.

— Разбира се, че е така — изръмжа братовчед му и отново я прегърна.

Тримата излязоха от килията.

— Бризингър, йет таутр — каза Ерагон и насочи ръка към светлинката, която още се носеше близо до тавана. При неговата заповед блестящата сфера се спусна над главата му и остана там, полюшвайки се като треска върху леки вълни.

Младият Ездач пое водачеството и те тръгнаха бързо нагоре през плетеницата от тунели към пещерата, където се бяха приземили. Докато крачеше по хлъзгавия каменен под, той си отваряше очите на четири за оцелелия Ра’зак, докато в същото време издигаше защити около Катрина. Зад гърба си чуваше как двамата с Роран си разменят кратки фрази и отделни думи:

— Обичам те… Хорст и другите са в безопасност… Винаги… За теб… Да… Да… Да… Да.

Доверието и обичта, които изпитваха един към друг, бяха толкова очевидни, че Ездача усети как у него се надига болката на копнежа.

Когато се намираха на петнадесетина метра от главната пещера и започваха да виждат по-добре заради бледата светлина пред тях, Ерагон изгаси сферата над главата си. Ала след няколко крачки Катрина забави ход, а после се притисна към стената на тунела и закри лице.

— Не мога. Твърде ярко е… очите ме болят.

Роран бързо застана пред нея, за да засенчи светлината.

— Кога за последно си излизала навън?

— Не зная… — в гласа й прозвуча паника. — Не зная! Откакто ме доведоха тук. Роран, ослепявам ли?

Тя подсмръкна и се разплака.

Сълзите й изненадаха Ерагон. Той си я спомняше като човек със силен дух. Ала от друга страна, девойката бе прекарала много седмици, заключена в мрака, изплашена за живота си. „Ако бях на нейно място, и аз нямаше да съм на себе си“.

— Не, добре си. Просто ти трябва време, за да привикнеш отново със слънчевата светлина. — Роран я погали по косата. — Хайде, не позволявай на това да те разстройва. Всичко ще бъде наред… Сега си в безопасност. В безопасност , Катрина. Чуваш ли ме?

— Чувам те.

Въпреки че не му се искаше да съсипва една от туниките, които елфите му бяха дали, Ерагон откъсна една ивица от долния край на дрехата си. Подаде я на младата жена и каза:

— Завържи си очите. Би трябвало да виждаш достатъчно добре през нея, за да не паднеш или да не се блъснеш в нещо.

Тя му благодари и завърза очите си с ивицата плат.