Кристофър Паолини - Бризингър

— Представи си в какво състояние щяхме да бъдем без магия.

— Без магия нямаше да ни се налага да се безпокоим за Галбаторикс.

— Говорете си по-късно — намеси се Сапфира. — Веднага щом онези рибари стигнат до Драс-Леона, кралят ще научи за случилото се тук от някой от заклинателите си, скрити в града, а ние не искаме той да насочи погледа си към Хелгринд, докато още сме тук.

— Да, така е — отвърна Ерагон. После изгаси червената светлина и каза: — Бризингър раудр.

Думите му създадоха червеникава светлинка като онази от предната нощ, само че тази висеше на няколко сантиметра от тавана, вместо да го следва на всяка крачка.

Сега, когато имаше възможността да огледа тунела по-подробно, Ерагон видя, че от двете страни на каменния проход имаше около двадесетина обковани с желязо врати. Той посочи към тях и каза:

— Деветата отдясно. Ти иди при нея. Аз ще проверя другите килии. Ра’зак може да са оставили нещо интересно в тях.

Роран кимна. После коленичи и претърси трупа в краката им, ала не откри ключове. Той сви рамене.

— Значи ще го направя по трудния начин.

Младият мъж притича до вратата, остави щита си и започна да налага пантите с чука си. Всеки удар бе съпроводен от зловещ трясък.

Ерагон не му предложи помощта си. Братовчед му нито я искаше, нито щеше да й се зарадва точно сега, а освен това той имаше друга работа. Отиде до първата килия, прошепна три думи, а после, когато чу изщракването на ключалката, отвори вратата. В малката стая имаше само черни вериги и купчина гниещи кости. Той не бе очаквал нещо повече от тези тъжни останки; вече му бе известно къде се намираше обектът на търсенето му, но продължи да се преструва, че не знае, за да не събуди подозрения у Роран.

Още две врати се отвориха и затвориха под пръстите му. После, при четвъртата килия, вратата се отвори, за да пусне треперливата светлина и да разкрие мъжа, когото Ерагон се бе надявал да не открие: Слоун.

Касапинът седеше прегърбен до лявата стена с ръце, приковани към желязна халка над главата му.

Разкъсаните му дрехи едва покриваха бледото, измършавяло тяло; кокалите му стърчаха под полупрозрачната кожа, а сините му вени бяха изпъкнали. По китките, които постоянно се търкаха в металните гривни на оковите, имаше рани и от тях капеше смесица от гной и кръв. Оредялата му коса беше почти изцяло побеляла и висеше на мазни кичури над сипаничавото му лице.

Разбуден от шумотевицата, която Роран вдигаше с чука си, Слоун повдигна брадичка към светлината и попита с треперлив глас:

— Кой е? Кой е там?

Косата му се раздели пред лицето и разкри очните му орбити, потънали дълбоко в черепа. Разкъсаните му клепачи висяха над празните дупки. Областта около тях бе насинена и разранена.

Ездача с ужас осъзна, че Ра’зак са изкълвали очите на касапина.

Не можеше да реши как да постъпи. Слоун бе казал на чудовищата, че Ерагон е открил яйцето на Сапфира. Нещо повече, той бе убил пазача Бърд и беше предал Карвахол на Империята. Ако бъдеше отведен при съселяните си, те със сигурност щяха да решат, че е виновен, и да го осъдят на смърт чрез обесване.

На Ездача му се струваше справедливо касапинът да умре за престъпленията си. По този въпрос не изпитваше съмнение. Несигурността идваше от факта, че Роран обичаше Катрина, а тя навярно все още изпитваше някаква привързаност към баща си, независимо от това, което бе сторил. Да гледа как някой съдия публично обвинява Слоун, а после го обесва, нямаше да е лесно за нея, нито пък за братовчед му. Подобно изпитание можеше да породи лоши чувства между тях и дори да развали годежа им. Но дори и това да не се случеше, Ерагон бе сигурен, че ако вземат касапина със себе си, това ще предизвика разногласия между него, Роран, Катрина и останалите селяни и ще породи достатъчно гняв, за да отвлече вниманието им от битката с Империята.

„Най-лесното решение е да го убия и да кажа, че съм го намерил мъртъв в килията“ — помисли Ездача. Устните му потрепериха, а едната от смъртните думи вече бе на върха на езика му.

— Какво искате? — попита Слоун. Обърна глава на едната страна, а после и на другата, в опит да чуе по-добре. — Вече ви казах всичко, което зная!

Ерагон се наруга заради колебанието. Вината на касапина не подлежеше на обсъждане; той бе убиец и предател. Всеки законодател би го осъдил на екзекуция.

Независимо от всички тези аргументи обаче, в краката му бе свит именно Слоун — мъж, когото бе познавал през целия си живот. Касапинът можеше и да е отвратителен човек, но множеството им общи спомени и преживявания създаваха у младия Ездач усещане за близост, което тревожеше съвестта му. Да убие Слоун му се струваше, като да вдигне ръка срещу Хорст или Лоринг, или някой друг от възрастните хора в Карвахол.