Кристофър Паолини - Бризингър

Като хвана тоягата в единия й край, Ерагон я завъртя като бухалка и я стовари върху главата на единия си противник. Ра’зак се свлече на земята, но не можеше да се каже дали е мъртъв или само в безсъзнание. Ездача настъпи срещу единствения си останал противник, като нанасяше удари върху раменете и ръцете на чудовището, след което с внезапно извиване на тоягата му изби меча.

Преди да довърши Ра’зак, ослепеният Летрблака със счупеното крило прелетя през пещерата и се блъсна в отсрещната стена. От тавана се посипа дъжд от малки камъчета. Тътенът бе толкова силен, че Ерагон, Роран и Ра’зак се сепнаха и се извърнаха по инстинкт.

С един скок Сапфира се озова до осакатения Летрблака, когото току-що бе изритала, и заби зъбите си в дългия врат на чудовището. То се замята в последно усилие да се отскубне, но драконката тръсна рязко глава и прекърши гръбнака му. После пусна окървавения труп и в пещерата отекна свирепият й победен рев.

Другият Летрблака не се поколеба. Той се хвърли върху Сапфира, забивайки нокти между люспите й, и я събори на земята. Двамата се затъркаляха по пода, като стигнаха до входа на пещерата, залюляха се за секунда на ръба и полетяха надолу, вкопчени един в друг, скривайки се от полезрението на Ерагон. Тактиката беше хитра, защото отдалечаваше чудовището от обхвата на сетивата на Ездача, а онова, което не можеше да почувства, нямаше как и да порази с магия.

— Сапфира! — извика той.

— Грижи се за себе си. Този няма да ми избяга.

Ерагон сепнато се обърна точно навреме, за да види как двамата Ра’зак изчезват в дълбините на най-близкия тунел. По-дребният помагаше на по-едрия. Той затвори очи и намери умовете на затворниците в Хелгринд, промърмори дума на древния език, а после каза на Роран:

— Запечатах килията на Катрина, така че те да не могат да я използват като заложник. Сега само аз или ти можем да отворим вратата.

— Добре — отвърна Роран през зъби. — Можеш ли да направиш нещо за това? — Той посочи с брадичка мястото на гърдите си, което притискаше с дясната си ръка. Кръвта шуртеше между пръстите му. Ерагон докосна раната. При досега братовчед му потръпна от болка и рязко се дръпна.

— Имаш късмет — каза младият Ездач. — Мечът е попаднал на ребро.

Той постави едната си длан върху раната, а другата — върху дванадесетте диаманта, скрити в пояса на Белот Мъдрия, увит около кръста му, и започна да извлича от силата, съхранена в тях.

— Вайс хейл!

Сякаш невидима вълна мина през тялото на Роран, докато кожата му зарастваше под въздействието на заклинанието.

После Ерагон излекува и собствената си рана на лявото коляно.

Когато приключи, той се изправи и погледна в посоката, накъдето бе отлетяла Сапфира. Връзката му с нея отслабваше, докато тя преследваше Летрблака към езерото Леона. Копнееше да й помогне, но знаеше, че засега ще й се наложи да се оправя сама.

— Побързай — каза Роран. — Те се измъкват!

— Прав си.

Ездача грабна тоягата си и влезе в тъмния тунел, оглеждайки внимателно издатините по каменните му стени, в очакване Ра’зак да изскочат иззад някоя от тях. Движеше се бавно, за да не ехтят стъпките му в лъкатушещия проход. Когато докосна едната стена, за да запази равновесие, откри, че е покрита със слуз.

След десетина метра, няколко завоя и извивки на тунела се озоваха в такъв непрогледен мрак, че дори Ерагон не виждаше нищо.

— При теб може и да е различно, но аз не мога да се бия в тъмнина — прошепна Роран.

— Ако запаля светлина, Ра’зак няма да се приближат до нас. Не и сега, когато знаят, че имам магия, която действа върху тях. Просто ще се крият, докато не си тръгнем. Трябва да ги убием, докато още имаме възможност.

— И какво да правя аз? По-вероятно е да се блъсна в някоя стена и да си разбия носа, отколкото да намеря тези два бръмбара… Те могат да се промъкнат зад нас и да ни пронижат в гърба.

— Шшшт… Хвани се за пояса ми, върви след мен и бъди готов да залегнеш.

Ерагон не можеше да вижда, но останалите му сетива бяха достатъчно чувствителни, за да му дадат сравнително добра представа за близката околност. Най-голямата опасност идваше от възможността Ра’зак да ги атакуват от разстояние, евентуално с лък, но той вярваше, че рефлексите му са достатъчно бързи, за да спаси себе си и Роран от връхлитаща стрела.

Полъх на вятър погъделичка кожата на младия Ездач, после утихна, а след това смени посоката си. Цикълът се повтаряше на неравномерни интервали, създавайки невидими течения, които го докосваха като мехурчета на бълбукаща вода.