Кристофър Паолини - Бризингър

Най-отличителната черта на пещерата обаче беше смесицата от миризми, която я изпълваше. Тази на студен камък бе най-силна, но под нея Ерагон усети мирис на влага и пръст, както и нещо много по-лошо: гадната воня на гниеща плът.

Той развърза последните каиши и преметна десния си крак над гръбнака на Сапфира, така че да седне странично, и се приготви да скочи от гърба й. Роран направи същото от другата й страна.

Обаче преди да се пусне, Ездача чу сред шумовете, дразнещи слуха му, поредица от изтраквания, сякаш някой бе ударил скалата с множество чукове. Звукът се повтори половин секунда по-късно.

Двамата със Сапфира едновременно погледнаха в посоката на звука.

От галерията изскочи огромно изкривено чудовище. То имаше черни, изпъкнали очи без клепачи, дълъг няколко стъпки клюн, криле на прилеп и голо, неокосмено тяло, по което танцуваха мускули. Ноктите му бяха като железни шипове.

Сапфира се наклони в опит да избегне Летрблака, но не успя. Съществото се хвърли към дясната й страна със силата и скоростта на лавина.

Ерагон не разбра какво точно се случи след това, защото ударът го запрати във въздуха. В объркания му мозък нямаше никаква мисъл. Безумният му полет секна също толкова рязко, колкото беше и започнал, когато гърбът му се блъсна в нещо твърдо и плоско и той падна на пода, удряйки главата си.

От този удар дъхът му секна. Замаян, младият Ездач остана да лежи свит на една страна, мъчейки се да си поеме въздух и да възвърне известен контрол над ръцете и краката си.

— Ерагон! — извика Сапфира.

Тревогата в гласа й удвои усилията на Ездача така, както нищо друго не можеше. Докато животът се връщаше в крайниците му, той се пресегна и сграбчи тоягата си от мястото, където бе паднала до него. Заби шипа й в една пукнатина и се издърпа нагоре по дължината й, за да се изправи на крака. Олюля се. Рояк от алени искри затанцува пред очите му.

Ситуацията бе толкова объркваща, че той дори не знаеше накъде да погледне най-напред.

Сапфира и Летрблака се търкаляха из пещерата, като се ритаха, дращеха и опитваха да се захапят с такава сила, че можеха да издълбаят скалата под себе си. Трясъкът от битката им сигурно беше невъобразимо силен, но за Ерагон те се бореха в абсолютна тишина, защото ушите му бяха заглъхнали. При все това той усещаше вибрациите през подметките на ботушите си, докато колосалните зверове се мятаха наляво-надясно, заплашвайки да премажат всеки, който се приближеше до тях.

Измежду челюстите на дракона изригна син огън, който обви лявата страна на главата на Летрблака в изпепеляващ вихър от пламъци, достатъчно горещи да разтопят стомана. Те обаче се извиха около изчадието, без да го наранят. То заби клюна си във врата на Сапфира, принуждавайки я да спре атаката.

Бърз като стрела, пусната от лък, вторият Летрблака изскочи от галерията и се хвърли към хълбока на дракона. Чудовището отвори клюна си и нададе ужасяващ крясък, от който косата на Ерагон настръхна, а стомахът му се сви от ужас. Той изръмжа ядосано, това го чуваше.

Сега, когато и двамата Летрблака бяха тук, миризмата напомняше на нетърпимата воня от развалено месо, престояло в казан за боклук една седмица посред лято.

Ерагон стисна уста, усещайки, че му призлява, и насочи вниманието си другаде, за да не повърне.

На няколко крачки от него Роран лежеше по лице до стената на пещерата, където се бе приземил. Докато Ездача го гледаше, той се подпря на едната си ръка и се надигна на колене, а после се изправи. Очите му бяха оцъклени и се олюляваше като пиян.

От тунела близо до братовчед му се появиха двамата Ра’зак. В изкривените си ръце държаха дълги саби, чиято изработка изглеждаше древна. За разлика от родителите си, те имаха приблизително същия ръст като хората. Черна хитинова обвивка покриваше телата им, макар че от нея се виждаше малко, защото дори в Хелгринд носеха тъмни роби и наметала.

Те се втурнаха напред със стряскаща бързина, а движенията им бяха резки като на насекоми.

Въпреки това Ерагон все още не можеше да усети нито тях, нито Летрблака. „И те ли са илюзия?“ — зачуди се той. Но не, това беше нелепо. Плътта, която Сапфира раздираше с ноктите си, беше напълно реална. Мина му през ума и друго обяснение: може би беше невъзможно да се засече присъствието им. Навярно Ра’зак умееха да се прикриват от умовете на хората — тяхната плячка — точно както паяците се прикриваха от мухите. Ако бе така, това обясняваше защо изчадията бяха имали такъв успех при преследването на магьосници и Ездачи заради Галбаторикс, макар те самите да не използваха магия.