Кристофър Паолини - Бризингър

„Мътните ги взели!“ Той щеше да си позволи и още цветисти ругатни, но беше време за действие, а не да проклина лошия си късмет. Бром твърдеше, че на дневна светлина Ра’зак не могат да се мерят с него, и въпреки че това сигурно бе вярно — предвид факта, че Бром бе разполагал с десетилетия, за да измайстори магии, които да използва срещу тях, — Ерагон знаеше, че без предимството на изненадата тримата със Сапфира и Роран много трудно щяха да се измъкнат живи, а какво остава да спасят Катрина.

Той вдигна дясната си ръка над главата и извика:

— Бризингър!

После замахна и хвърли пламтящо огнено кълбо към Ра’зак. Те отскочиха и пламъкът удари пода, където изтлея след няколко секунди. Магията беше глупава и детинска, а освен това нямаше как да им причини някакви реални поражения, ако Галбаторикс ги бе защитил от нея, както и родителите им. При все това Ерагон изпита огромна наслада от атаката, а и тя разсея Ра’зак достатъчно дълго, за да може да изтича при Роран и да опре гръб в неговия.

— Дръж ги настрана от мен за минута! — извика той с надеждата, че Роран ще го чуе. Независимо дали го бе чул или не, братовчед му разбра смисъла на думите, защото се прикри с щита си и вдигна чука, готов за битка.

Мощта на всеки от ужасяващите удари на Летрблака срещу Сапфира вече бе изчерпала магическата бариера срещу физически опасности, която Ерагон бе поставил около нея. Чудовищата бяха нанесли няколко драскотини — дълги, но плитки — по бедрата й и бяха успели да я промушат три пъти с клюновете си; тези рани бяха малки, но дълбоки и й причиняваха много болка.

В замяна на това тя бе отворила широка и стигаща до ребрата рана на едното изчадие и бе отхапала почти метър от опашката на другото. За удивление на Ерагон, кръвта на Летрблака имаше металически синьо-зелен цвят, подобен на патината по стара мед.

В момента чудовищата се бяха отдръпнали от Сапфира и обикаляха около нея, като я нападаха от време на време, за да я държат на разстояние, докато изчакваха да се измори или да им се удаде да я убият с клюновете си.

Драконката бе по-добре пригодена за открито сражение заради люспите си, които бяха по-твърди и здрави от сивата кожа на Летрблака, а и заради зъбите си, които можеха да нанесат в близък бой много по-смъртоносни поражения от клюновете на противниците й. При все това й беше трудно да отблъсне и двете чудовища едновременно, особено при положение че таванът й пречеше да скача, лети или по друг начин да маневрира около враговете си. Ерагон се боеше, че дори тя да успее да ги надвие, Летрблака можеха да я осакатят, преди да ги е убила.

Той бързо си пое въздух и направи една-единствена магия, която съдържаше всичките дванадесет техники за убиване, на които Оромис го бе научил. Стараеше се да прави паузи, докато изговаря заклинанието, така че ако защитите на Галбаторикс му попречат, да може да спре потока на магията. Иначе рискуваше да изчерпи цялата си сила и да умре.

Оказа се, че предпазната мярка е била необходима. Още щом освободи магията, Ездача усети, че тя няма ефект върху Летрблака, и прекрати опитите си. Не бе и очаквал да успее с традиционните смъртни думи, но трябваше да пробва, осланяйки се на нищожния шанс кралят да е бил невнимателен или да не е знаел достатъчно, когато е поставял зашитите върху чудовищата и техните деца.

Зад него Роран извика:

— Ааа!

Секунда по-късно един меч издрънча върху щита му, последван от звънтенето на ризница и подобния на камбана звук от втори меч, отскачащ от шлема на братовчед му.

Ерагон осъзна, че слухът му явно се възвръщаше.

Ра’зак нанасяха удар след удар, но оръжията им всеки път се отплесваха от бронята на братовчед му или пропускаха на косъм лицето и ръцете му, независимо колко бързо въртяха мечовете си. Роран бе твърде бавен, за да контраатакува, но и изчадията не можеха да го наранят. Те съскаха от безсилен гняв и бълваха обиди, които звучаха още по-гнусно заради начина, по който тракащите им челюсти изкривяваха езика.

Младият Ездач се усмихна. Магическата бариера, която бе изградил около Роран, си вършеше работата. Надяваше се, че невидимата мрежа от енергия ще издържи, докато намери начин да спре Летрблака.

В този миг двете чудовища изпищяха едновременно и всичко се разтресе и посивя пред очите на Ерагон. За момент решителността го напусна и той не можеше да помръдне. После се съвзе и се разтърси като куче, за да отхвърли злокобното им влияние. Звукът му напомни на две деца, пищящи от болка.