Кристофър Паолини - Бризингър

Каменната грамада бързо се уголеми, докато те се приближаваха. Дори от въздуха изглеждаше заплашително.

Сапфира се спусна към основата й и направи такъв рязък завой наляво, че Ерагон и Роран щяха да паднат, ако не бяха завързали краката си за стремената. После профуча край каменния олтар, където жреците на Хелгринд изпълняваха церемониите си. Воят на вятъра проникна под шлема на Ерагон и почти го оглуши.

— Е? — извика Роран, който не виждаше нищо пред тях.

— Робите ги няма.

Сякаш огромна тежест притисна Ерагон към седлото, когато Сапфира отново се издигна и започна да кръжи около Хелгринд, търсейки входа към скривалището на Ра’зак.

— Няма отвор, през който би могла да се промъкне даже дървесна мишка — обяви накрая тя. Забави полета си и увисна на едно място пред един скален ръб, който свързваше третия от по-ниските четири върха с възвишението над тях. Назъбените контрафорси усилваха екота, предизвикан при всеки мах на крилете й, докато накрая той зазвуча като гръмотевичен тътен. Очите на Ерагон се насълзиха от силния вятър.

От неразтопения скреж, изпълващ пукнатините, които набраздяваха повърхността на скалите, те изглеждаха като покрити с бяла паяжина. Нищо друго не нарушаваше мрачното излъчване на тъмните, брулени от вятъра, стени на Хелгринд. Сред полегатите скали не растяха дървета, храсти, трева или лишеи. Орлите не гнездяха по неравните тераси на кулата. Оправдавайки името си, Хелгринд наистина беше смъртоносно място — със своите склонове, покрити с остри като бръснач издатини и назъбени цепнатини, той приличаше на кокалесто привидение, излязло от ада, за да тормози света.

Ерагон направи проучване с ума си, което потвърди присъствието на двамата души, които бе открил, затворени в кулата, предния ден, ала не усети и следа от робите и не можа да открие Ра’зак или Летрблака, което само засили тревогата му.

„Ако не са тук, къде са тогава? — зачуди се той. Претърсвайки отново, забеляза нещо, което преди му беше убягнало: един-едничък стрък тинтява, който цъфтеше само на петнадесетина метра пред тях, където трябваше да има солидна скала. — Как получава достатъчно влага, за да живее?“

Сапфира отговори на въпроса му, като кацна на една ронлива издатина на няколко метра вдясно от него. В този момент изгуби равновесие и размаха криле, за да се закрепи. Вместо да се отърка в стената на Хелгринд, върхът на дясното й крило потъна в скалата и веднага излезе.

— Сапфира, видя ли това?

— Да.

Драконът протегна шия и мушна върха на муцуната си няколко сантиметра в гладкия камък, спря за момент, очаквайки да се задейства някой капан, а после продължи. Люспа след люспа главата й проникна в Хелгринд, докато накрая от нея се виждаха само вратът, тялото и крилете й.

— Това е илюзия — възкликна Сапфира.

И с един мах на могъщите си криле тя отскочи от скалната издатина и се хвърли към измамната стена. На Ерагон му бе необходимо цялото самообладание, за да не закрие лице, в отчаян опит да се предпази от шеметно приближаващата се канара.

Миг по-късно се озова насред широка сводеста пещера, изпълнена с мека утринна светлина. Люспите на Сапфира отразяваха слънчевите лъчи и хвърляха хиляди менящи се синкави отблясъци по скалата. Ерагон се извърна и видя, че зад гърба му няма стена, а само входът на пещерата и обширният пейзаж отвъд него.

Той се намръщи. Изобщо не му беше хрумнало, че Галбаторикс може да е скрил леговището на Ра’зак с магия. „Идиот! Трябва да се справям по-добре“ — помисли си ядосано. Подценяването на краля беше най-сигурният начин и тримата да бъдат убити.

Роран изруга и каза:

— Друг път ме предупреждавай, когато правиш подобно нещо.

Младият Ездач се приведе напред и започна да развързва краката си от стремената, докато оглеждаше заобикалящата ги пещера, стоейки нащрек за евентуална опасност.

Входът представляваше неправилен овал, широк около петнадесет и висок около шестнадесет метра. От него пещерата се разширяваше почти двойно, преди да завърши на една стрела разстояние в купчина дебели каменни плочи, облегнати една на друга в бъркотия от неправилни ъгли. По пода имаше плетеница от драскотини — доказателство за множеството случаи, в които Летрблака бяха излитали, кацали и ходили по него. Приличащи на мистериозни ключалки, пет ниски тунела пронизваха стените на пещерата, както и една сводеста галерия, достатъчно широка, за да побере Сапфира. Ерагон огледа внимателно тунелите, но в тях цареше непрогледна тъмнина и изглеждаха празни. Претърсването им с ума му потвърди това. От вътрешността на Хелгринд долиташе странен и несвързан шепот, извиквайки представата за бродещи в мрака непознати същества , както и шум на неспирно капеща вода. Към хора от звуци се прибавяше и равномерното вдишване и издишване на Сапфира, което направо ехтеше в празната каменна зала.