Кристофър Паолини - Бризингър

— Роран! Трябваше да ми го покажеш още преди дни. Не знаех, че са те ранили толкова зле… Трудно ли ти е да си движиш ръката?

— Не и настрани или назад — отвърна братовчед му и веднага показа движението. — Обаче мога да я вдигна горе-долу до… гърдите. — Той се намръщи болезнено и отпусна ръката си. — Дори това ми коства усилия. Трябва да не си повдигам палеца, иначе цялата ми ръка изтръпва. Открих, че най-добрият начин е да извъртя ръката си назад и да я отпусна върху онова, което се опитвам да хвана. Одрах си кокалчетата няколко пъти, преди да овладея номера.

Ерагон стисна тоягата в ръцете си.

— Да го направя ли? — попита той Сапфира.

— Мисля, че е редно.

— Може да съжаляваме утре.

— Ще съжаляваш повече, ако Роран умре, защото няма да може да замахне с чука си, когато се наложи. Ако почерпиш сила от околността, няма да хабиш своята и да се изтощиш.

— Знаеш, че мразя да го правя. Дори при мисълта за това ми призлява.

— Животът ни е по-важен от този на една мравка — възрази Сапфира.

— Не и за мравката.

— А ти мравка ли си? Не бъди тъп, Ерагон, не ти отива.

Той въздъхна и остави тоягата си, а после направи знак на Роран да дойде при него.

— Дай да го излекувам.

— Нима можеш да го направиш?

— Естествено.

Лицето на Роран се озари от краткотраен възторг, но после на него си изписа колебание и тревога.

— Сега? Това мъдро ли е?

— Както каза Сапфира, по-добре да се погрижа за теб, докато имам възможност, за да не коства тази рана живота ти или да ни изложи на опасност.

Роран се приближи и Ерагон постави дясната си ръка върху червения белег, докато в същото време разгръщаше съзнанието си, за да обхване дърветата, растенията и животните, които обитаваха оврага, с изключение на онези, за които се боеше, че са твърде слаби, за да оцелеят от магията му.

После започна да припява на древния език. Заклинанието му беше дълго и сложно. Лекуването на подобна рана не се състоеше само във възстановяването на кожата и в най-добрия случай бе доста трудно. Младият Ездач разчиташе на лечителските формули, които бе изучавал в Елесмера и на чието запомняне бе посветил толкова много седмици.

Сребристият знак на дланта му — Гедвей игнасия — заблестя като нажежен до бяло, когато освободи магията. Секунда по-късно Ерагон изстена неволно, умирайки три пъти — по веднъж заедно с две птички, гнездящи в близката хвойна, и още веднъж със змията, скрита сред камъните. Роран отметна назад глава и оголи зъби в беззвучен вик, когато раменният му мускул трепна и се загърчи под повърхността на променящата се кожа.

После всичко приключи.

Младият Ездач си пое въздух на пресекулки и захлупи лице в дланите си, използвайки прикритието, за да избърше сълзите си, преди да погледне резултата от усилията си. Видя как Роран сви няколко пъти рамене, а после разпери ръце и започна да маха с тях. Раменете му бяха широки и мускулести, резултат от години, прекарани в копаене на дупки за коловете на огради, пренасяне на камъни и товарене на коли със сено. Ерагон изпита мимолетна завист. Можеше и да е по-силен, но никога не бе имал мускули като тези на братовчед си.

Роран се ухили.

— Точно като преди е! Може би дори по-добре. Благодаря ти.

— Няма защо.

— Беше невероятно странно. Имах чувството, че ще изпълзя от собствената си кожа. И ужасно сърбеше. Едва се удържах да не разкъсам…

— Донеси ми малко хляб от дисагите си, моля те. Гладен съм.

— Но ние току-що ядохме.

— Трябва да хапна нещо след подобна магия.

Ерагон подсмръкна, а после извади носната си кърпа и си избърса носа. Заподсмърча по-силно. Казаното не беше съвсем вярно. Не го безпокоеше самата магия, а цената, която бяха платили за нея живите същества наоколо, и се боеше, че може да повърне, ако не успокои стомаха си с нещо.

— Не ти е зле, нали? — попита братовчед му.

— Не.

Споменът за смъртта, която бе причинил, още глождеше ума му и Ерагон се пресегна за делвата с медовина до себе си, с надеждата да прогони мрачните мисли с нейна помощ.

Нещо много голямо, тежко и остро удари ръката му и я прикова към земята. Той примижа от болка и погледна към върха на един от ноктите на Сапфира, който почти пронизваше плътта му. Дебелият й клепач изсъска, докато се спускаше бързо над огромното й блестящо око, насочено към него. След един дълъг момент тя вдигна нокътя си, както човек би вдигнал пръст, и Ерагон издърпа ръката си. Преглътна и отново сграбчи тоягата, мъчейки се да не обръща внимание на медовината и да се концентрира върху нещо по-непосредствено и реално, вместо да се гърчи в безполезно самосъжаление.