Кристофър Паолини - Бризингър

— О, горе главата! — каза Роран. — Може да не ти се наложи да се безпокоиш за вечния живот. Галбаторикс, Муртаг, Ра’зак, а може би дори някой от войниците на Империята би могъл всеки момент да ни убие. Един мъдър човек би пренебрегнал бъдещето и би пил и се веселил, докато още има възможност да се наслаждава на света.

— Знам какво би казал татко по въпроса.

— Да, и би ни понатупал в добавка.

Двамата се разсмяха, а после мълчанието, което така често настъпваше помежду им, се възцари отново — пропаст, породена отчасти от умората, отчасти от близостта и донякъде от множеството различия, които съдбата бе поднесла на двама души, които някога бяха живели като вариации на една и съща мелодия.

— Трябва да поспите — каза им Сапфира. — Късно е, а утре трябва да станем рано.

Ерагон погледна към черния небесен свод и определи часа по местоположението на звездите. Нощта бе напреднала повече, отколкото си мислеше.

— Добър съвет — каза той. — Иска ми се да имахме още няколко дни за почивка, преди да нападнем Хелгринд. Битката в Пламтящите равнини източи силите ми и тези на Сапфира, а още не сме се възстановили заради полета дотук и енергията, която пренесох в колана на Белот Мъдрия последните две вечери. Ръцете и краката ме болят и имам повече синини, отколкото мога да преброя. Виж…

Ерагон развърза връзките на левия си ръкав и нави меката ламарае — материя, която елфите тъчаха от вълна и нишки от коприва, — разкривайки зелено-жълта ивица на мястото, където щитът му го бе ударил.

— Ха! — възкликна Роран. — На тая дреболия ли викаш синина? Че аз се нараних по-силно, като си ударих палеца тази сутрин. Чакай да ти покажа белег, с който един мъж може да се гордее. — Той развърза левия си ботуш, събу го и нави крачола на панталона си, за да разкрие черна ивица, широка като палеца на Ерагон, която минаваше косо през прасеца му. — Удари ме дръжката на копие, когато един войник се обръщаше.

— Впечатляващо, но аз имам далеч по-добри. — Младият Ездач съблече туниката си и измъкна ризата от панталоните си, извивайки се настрана, така че братовчед му да види голямото петно на ребрата и другото на корема му. — От стрели — поясни той.

После му показа и дясната си предмишница, където имаше натъртване, идентично с онова на другата му ръка, получено при отбиване на меч с налакътника си.

Роран на свой ред оголи низ неравни синьо-зелени петна с размера на златни монети, които се виеха като змия от лявата мишница до основата на гръбнака му — резултат от падането му върху купчина камъни и метални брони.

Ерагон огледа пораженията, а после се изкикоти и каза:

— Пфу, това са като убождания от топлийка! Да не би да си се изгубил и да си се блъснал в някой розов храст? Имам една, която ги засенчва всичките. — Той събу и двата си ботуша, а после се изправи и свали панталоните си, така че остана по ризата и вълнени гащета. — Надмини това, ако можеш — каза Ездача и посочи към вътрешната част на бедрата си. Хаотична смесица от цветове изпъстряше кожата му, сякаш той бе екзотичен плод, узряващ на неравни петна — от ябълковозелено до тъмнолилаво.

— Ау — възкликна Роран. — Какво стана?

— Скочих от Сапфира, докато се биехме с Муртаг и Торн, във въздуха. Така раних Торн. Сапфира успя да се спусне под мен, преди да стигна земята, но тупнах на гърба й малко по-рязко, отколкото ми се искаше.

Роран потръпна.

— Стига ли до… — гласът му заглъхна и той направи неопределен жест нагоре.

— За съжаление.

— Признавам, това е страшно натъртване. Трябва да се гордееш с него; направо си е подвиг да се раниш по този начин и на онова… конкретно … място.

— Радвам се, че го оценяваш.

— Е — каза Роран, — може и да имаш най-голямата синина, но Ра’зак ми нанесоха рана, която не можеш да надминеш, защото, доколкото разбирам, драконите са премахнали белега от гърба ти.

Докато говореше, той съблече ризата си и се приближи към трептящата светлина на огъня.

Очите на Ерагон се разшириха, преди да се усети и да прикрие шока си. Наруга се наум за пресилената си реакция, като си помисли: „Не може да е толкова лошо“, ала колкото повече гледаше братовчед си, толкова повече се удивляваше.

Дълъг назъбен белег, червен и лъскав, се виеше около дясното рамо на Роран, започвайки от ключицата му и свършвайки точно над лакътя. Беше очевидно, че Ра’зак са срязали част от мускула и двата края на раната не се бяха събрали при заздравяването, защото белегът бе дълбок около сантиметър и бе обграден от грозни ръбове.