Кристофър Паолини - Бризингър

— Съжалявам — каза Роран.

Ерагон се помъчи да преглътне буцата в гърлото си и да не обръща внимание на раната в сърцето си и на свития си на топка стомах.

— Случва се.

— Знам, че точно в момента едва ли ти се струва много вероятно — каза братовчед му, — но съм сигурен, че ще срещнеш друга жена, която ще те накара да забравиш Аря. Има безброй момичета — и немалко невести, обзалагам се, — които биха се радвали да привлекат погледа на един Ездач. Няма да ти е трудно да си намериш съпруга сред хубавиците в Алагезия.

— А ти какво щеше да направиш, ако Катрина те беше отхвърлила?

Въпросът сепна Роран. Очевидно бе, че не можеше да си представи как би реагирал.

— Противно на това, което ти, Аря и всички останали, изглежда, мислите — продължи Ерагон, — аз съм наясно, че в Алагезия съществуват и други подходящи жени, а също и с факта, че има хора, които са се влюбвали повече от веднъж. Без съмнение, ако прекарвах дните си в компанията на дами от двора на крал Орин, рано или късно щях да реша, че харесвам някоя от тях. Моят път обаче не е толкова лесен. Независимо дали мога да пренасоча чувствата си към друга — а сърцето, както ти сам отбеляза, е всеизвестен с капризността си звяр, — въпросът е друг — трябва ли?

— Езикът ти е станал крив като корените на ела — отвърна Роран. — Не говори с гатанки.

— Добре. Коя човешка жена би могла дори да започне да разбира това, което представлявам, или силите, които притежавам? Коя би споделила живота ми? Много малко и всички са магьосници. А от тази избрана група, или дори от жените като цяло, колко са безсмъртните?

Роран се засмя — грубоват и сърдечен смях, който прокънтя в дерето.

— Със същия успех можеш да поискаш и слънцето в джоба си или… — Той млъкна внезапно и се напрегна, сякаш се готвеше да скочи. После застина. — Не може да си такъв.

— Но съм.

Братовчед му се мъчеше да намери думи.

— Това резултат от промяната ти в Елесмера ли е, или от това, че си Ездач?

— От това, че съм Ездач.

— Това обяснява защо Галбаторикс не е умрял още.

— Аха.

Клонът, който Роран бе сложил в огъня, се разцепи надве с приглушено пукане — явно жаравата го бе нагорещила дотолкова, че малкото вода или дървесен сок, оцелял под лъчите на слънцето десетилетия наред в жилките му, се бе превърнал в пара.

— Представата е толкова… всеобхватна , че е почти немислима — каза братовчед му. — Смъртта е част от това, което сме. Тя ни ръководи. Оформя ни. Тласка ни към лудост. Можеш ли да бъдеш човек, ако не те очаква смъртен край?

— Аз не съм неуязвим — отбеляза Ерагон. — Мога да бъда убит от меч или стрела. Или да пипна някоя нелечима болест.

— Но ако избягваш тези опасности, ще живееш вечно.

— Да, тогава да. Двамата със Сапфира ще пребъдем .

— Това ми се струва едновременно благословия и проклятие.

— Така е. Не мога с чиста съвест да се оженя за жена, която ще остарее и умре, докато аз оставам недокоснат от времето. Подобно изживяване би било еднакво жестоко и за двама ни. Отгоре на всичко мисълта да си взимам нови и нови жени през дългите векове ме депресира.

— Можеш ли да направиш някого безсмъртен с магия? — попита Роран.

— Можеш да потъмниш бяла коса, да изгладиш бръчки и да махнеш перде от очите, а ако си готов на невероятни крайности, можеш да дариш на шестдесетгодишен старец тяло на деветнадесетгодишен младеж. Елфите обаче никога не са намерили начин да възстановят ума на човек, без да унищожат спомените му. А кой иска да изтрива личността си на всеки няколко десетилетия, за да постига безсмъртие? Онзи, който продължава да живее, ще бъде непознат. Стар мозък в младо тяло също не е отговорът, защото дори при най-добро здраве, онова, от което ние хората сме сътворени, изтрайва около век или малко повече. Нито пък можеш да прекратиш стареенето. Това причинява редица други проблеми… О, елфите и хората са опитвали хиляда и един различни начини да предотвратят смъртта, но никой не е бил успешен.

— С други думи — заключи братовчед му, — по-безопасно е да обичаш Аря, отколкото да оставиш сърцето си свободно за запленяване от някоя човешка жена.

— За коя друга бих могъл да се оженя, освен за елфка? Особено със сегашния си вид. — Младият Ездач потисна желанието да прокара пръсти по извитите върхове на ушите си — навик, който бе развил напоследък. — Когато живеех в Елесмера, ми беше лесно да приема начина, по който драконите промениха облика ми. В крайна сметка те ми дадоха и много дарове наред с него. Също така елфите бяха по-дружелюбни към мен след Агаети Бльодрен. Едва когато се върнах при Варден, осъзнах колко различен съм станал… И това ме безпокои. Вече не съм просто човек, но не съм и съвсем елф. Сега съм нещо по средата — мелез.