Кристофър Паолини - Бризингър

Той се върна при Слоун и вдигна касапина от земята. После се обърна на изток и започна да се отдалечава от Хелгринд, навлизайки в прикритието на една клисура. Десет минути по-късно, когато спря, за да провери за преследвачите си, видя облак прах, издигащ се в основата на планината, който му подсказа, че конниците са пристигнали при тъмната каменна кула.

Усмихна се. Слугите на Галбаторикс бяха твърде далеч, за да могат по-слабите магьосници сред тях да засекат неговия ум или този на Слоун. „Докато открият телата на Ра’зак — помисли си той, — ще съм пробягал няколко километра. Освен това те ще търсят дракон и Ездач, а не човек, който върви пеша“.

Успокоен, че не трябва да се безпокои за непосредствена атака, Ерагон продължи с предишния си ход: сравнително бърз и постоянен, който можеше да поддържа през целия ден.

Над него слънцето блестеше в златисто и бяло. Пред него се простираше огромна пустош, отделяща го от всякакво населено място. И в сърцето му проблеснаха наново надеждата и радостта.

Най-накрая Ра’зак бяха мъртви!

Най-сетне отмъщението му бе завършено — бе изпълнил дълга си към Гароу и Бром. И най-сетне се бе отървал от страха и гнева, които го бяха измъчвали, откакто Ра’зак за пръв път се появиха в Карвахол. Убийството им бе отнело много повече време, отколкото бе очаквал, но сега то беше вече факт и победата бе огромна. Ерагон си позволи да го изпълни чувството на удовлетворение от реализирането на подобно трудно начинание, макар и с помощта на Роран и Сапфира.

И все пак, за негова изненада, триумфът му нагарчаше, затъмнен от неочаквано усещане за загуба. Преследването на Ра’зак бе последната връзка с живота му в долината Паланкар и не му се искаше да я прекъсне, колкото и ужасен да бе този живот. Нещо повече, задачата му бе давала цел, когато нямаше такава. Тя бе причината да напусне дома си. Без нея сега усещаше празнота, запълвана преди от омразата му към Ра’зак.

Способността му да скърби за края на подобна мисия го ужаси и той се закле никога повече да не повтаря същата грешка. „Няма да допусна да се отдам дотолкова на борбата си срещу Империята, Муртаг и Галбаторикс, че да не мога да продължа напред към нещо друго, когато моментът настъпи… или по-лошо, че да се опитам да продължа конфликта, вместо да се приспособя към това, което ще го последва“. Ерагон реши да се отърси от противното си съжаление и да се отдаде изцяло на облекчението, че се е отървал от ужасното бреме на самоналожената си мисия и че единствените му задължения в момента са да се справи със сегашното положение.

Въодушевлението направи крачките му по-леки. Сега, когато Ра’зак ги нямаше, имаше чувството, че най-накрая може да изгради живота си не върху онова, което е бил някога, а върху това, което бе станал: Драконов ездач.

Усмихна се на неравния хоризонт, засмя се и се затича, без да го е грижа дали някой няма да го чуе. Гласът му се носеше из клисурата и всичко около него изглеждаше ново и красиво, пълно с обещания.

Червата на Ерагон изкъркориха.

Той лежеше по гръб, с присвити в коленете крака и разтриваше мускулите на бедрата си, след като бе тичал по-дълго и с по-голяма тежест от когато и да било преди. Точно тогава от корема му се разнесе силното къркорене. Звукът бе толкова неочакван, че Ездача скочи на крака и сграбчи тоягата си.

Вятърът фучеше над пустата земя. Слънцето бе залязло и в негово отсъствие всичко бе станало синкаво и лилаво. Нищо не се движеше, с изключение на стръковете трева и Слоун, чиито пръсти бавно се разтваряха и затваряха в отговор на някакво видение в омагьосаната му дрямка. Вкочаняващ студ възвестяваше настъпването на нощта.

Ерагон се отпусна и леко се усмихна.

Веселото му настроение скоро се изпари, когато се замисли за източника на неразположението си. От битката с Ра’зак, правенето на множество заклинания и носенето на гръб на Слоун през по-голямата част от деня бе толкова изгладнял, че ако можеше да се върне назад във времето, щеше да изяде всички ястия, които джуджетата бяха приготвили в негова чест по време на посещението му в Тарнаг. Споменът за огромния печен глиган Награ — изпускащ пара, ухаещ на мед и подправки и с капеща от него мазнина — бе достатъчен, за да напълни устата му със слюнка.

Проблемът бе, че нямаше провизии. Водата бе лесна — можеше да извлича влага от почвата, когато си поискаше. Обаче намирането на храна в това пусто място беше не само много по-трудно, но и го поставяше пред морална дилема, която се бе надявал да избегне.