Кристофър Паолини - Бризингър

Ерагон подпря гръб в стената на Хелгринд, за да намести по-добре безжизненото тяло на Слоун.

— Не беше толкова зле — отбеляза накрая. Усилието го бе изтощило, но не дотолкова, че да не може да продължи. — Мога да го направя — каза си. Вдиша малко свеж въздух, изчаквайки пулсът му да се нормализира. Имаше чувството, че е тичал двадесет метра с касапина на гръб. — Мога да го направя…

Приближаващите ездачи отново привлякоха погледа му. Сега бяха значително по-близо отпреди и препускаха през сухата земя с бързина, която го обезпокои. „Това е състезание между тях и мен — осъзна Ерагон. — Трябва да избягам, преди да са достигнали Хелгринд. Със сигурност сред тях има магьосници, а аз не съм в състояние да се дуелирам със заклинателите на Галбаторикс“. Той погледна към лицето на Слоун и каза:

— Вероятно ще ми окажеш малко помощ, а? Това е най-малкото, което можеш да направиш, имайки предвид, че рискувам живота си и дори повече заради теб.

Главата на спящия касапин се полюшна. Беше потънал дълбоко в света на сънищата.

Ездача изсумтя и се изтласка от ръба на Хелгринд. Отново каза „Аудр“ и пак увисна във въздуха. Този път разчиташе на силата на Слоун — колкото и малко да беше тя, — а не само на своята. Заедно те се спуснаха като две странни птици край назъбената стена на планината към друг перваз, чиято ширина обещаваше безопасност.

По подобен начин Ерагон успя да организира спускането им до долу. Не се движеше в права линия, а все по-надясно, така че да заобиколят Хелгринд и масивната скала да ги скрие от конниците.

Колкото повече наближаваха земята, толкова по-бавно се движеха. Младежът изпитваше смазваща умора и тя намаляваше разстоянието, което бе способен да измине на един полет, както и правеше почивките между отделните етапи все по-недостатъчни. Даже вдигането на пръст се превърна в дразнещо и почти непоносимо трудно усилие. Сънливостта го обгърна в топлия си воал и притъпи мислите и сетивата му, докато в един момент дори най-твърдите скали му се струваха меки като възглавници.

Когато най-накрая стигна до спечената от слънцето земя — твърде слаб, за да попречи на себе си или касапина да се проснат по очи в пръстта, — Ерагон остана да лежи с ръце, свити под странен ъгъл под гърдите му, загледан с премрежени очи в жълтите петънца кварц, които изпъстряха едно камъче на няколко сантиметра от носа му. Слоун тежеше на гърба му като купчина железни слитъци. Въздухът излизаше от дробовете на Ездача, но, изглежда, не смяташе за нужно да се връща обратно. Пред очите му притъмня, сякаш облак бе скрил слънцето. Обзе го непреодолима сънливост, а ударите на сърцето му звучаха като леко пърхане.

Ерагон вече не бе в състояние да мисли, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че ще умре. Това не го плашеше; точно обратното, перспективата го успокояваше, защото бе невероятно уморен и смъртта щеше да го освободи от тази разбита черупка от плът и да му позволи да си почива до края на вечността.

Отнякъде над главата му се появи земна пчела, голяма колкото палеца му. Тя закръжи край ухото му, а после се насочи към камъка, опитвайки кварцовите петънца, които имаха същия яркожълт цвят като цветята, които цъфтяха сред хълмовете. Мъхът по тялото на пчелата блестеше на утринната светлина — всяко косъмче бе ясно различимо за Ерагон. Прозрачните крилца издаваха нежно бръмчене, а по крачетата й бе полепнал цветен прашец.

Пчелата бе така изпълнена с живот и толкова красива, че присъствието й върна волята за живот на Ерагон. Свят, който съдържаше такова невероятно създание, беше място, в което искаше да живее.

С огромно усилие на волята той измъкна лявата ръка изпод гърдите си и сграбчи стеблото на един близък храст. Като някакъв паразит Ерагон изсмука живота от растението, оставяйки го спаружено и кафяво. Последвалият прилив на енергия проясни ума му. Сега вече почувства страх; след като си бе възвърнал желанието да продължи съществуването си, в мрака отвъд виждаше единствено ужас.

Като се примъкна с усилие напред, той сграбчи друг храст, чиято жизненост вля в тялото си, след това трети, четвърти и така нататък, докато не възстанови напълно силите си. Изправи се и погледна редицата кафяви растения, простираща се зад него; горчив вкус изпълни устата му, когато видя какво е причинил.

Знаеше, че е бил невнимателен с магията и че ако бе умрял, безразсъдството му щеше да обрече Варден на сигурно поражение. Сега, като се замисли над действията си, глупостта му го накара да потръпне от срам. „Бром щеше да ми зашлеви една плесница, задето предизвиках подобна бъркотия“ — помисли си.