Кристофър Паолини - Бризингър

Те не можеха да стигнат до ушите на касапина, но той се размърда — пръстите му се впиха в бедрата му — и изражението му стана напрегнато.

По лявата страна на младежа пропълзя студена тръпка и докато гледаше Слоун, кожата на ръцете и краката му настръхна. Обмисли няколко различни обяснения за реакцията на мъжа пред себе си, кое от кое по-сложни, но само едно изглеждаше адекватно и дори то му се струваше крайно невероятно. Той отново прошепна трите думи. Както и преди, касапинът се размърда и Ерагон го чу да мърмори:

— … Някой ходи по гроба ми.

Ездача издиша рязко. Трудно му беше да повярва, но експериментът не оставяше място за съмнение: съвсем случайно се бе натъкнал на истинското име на Слоун. Разкритието го остави напълно озадачен. Да знаеш нечие истинско име представляваше тежка отговорност, защото ти даваше абсолютна власт над този човек. Заради очевидния риск елфите рядко разкриваха истинските си имена, а когато го стореха, то беше само пред онези, на които вярваха безусловно.

Никога досега Ерагон не бе научавал нечие истинско име. Винаги бе смятал, че ако това се случи, то ще е дар от някой, на когото много държи. Да се добере до истинското име на Слоун без съгласието му представляваше обрат, за който младежът не беше подготвен и не знаеше как да се справи с него. Изведнъж си даде сметка, че за да узнае истинското име на касапина, е трябвало да разбере личността му по-добре, отколкото разбираше самия себе си, тъй като нямаше и най-бегла представа какво беше неговото собствено име.

Тази мисъл не бе никак приятна. Ездача подозираше — предвид природата на враговете му, — че липсата на пълно познание за собствената му личност може да се окаже фатална. Тогава той се закле да посвети повече време на себеопознаването и да открие истинското си име. „Навярно Оромис и Глаедр могат да ми кажат какво е“ — помисли си с надежда.

Но каквито и съмнения и объркване да бе породило у него истинското име на Слоун, то му даде някаква представа как да постъпи с касапина. Но въпреки това му бяха нужни около десетина минути, за да избистри останалата част от плана си и да се увери, че той ще има желания ефект.

Слоун наклони глава към Ерагон, когато младежът се изправи и тръгна към озарената от звездната светлина пустош.

— Къде отиваш? — попита той.

Ездача не отговори.

Той вървя през пустошта, докато не откри ниска, широка скала, обрасла с лишеи и с подобна на купа вдлъбнатина в средата.

— Адурна риса.

Безброй миниатюрни капчици вода започнаха да излизат от почвата и да се сливат в гладки сребристи струйки, които се издигаха във въздуха над ръба на камъка и се изливаха във вдлъбнатината. Когато водата започна да прелива и да се стича обратно към земята, за да бъде впримчена отново от заклинанието му, Ерагон прекрати магията.

Изчака, докато повърхността стана идеално гладка, така че да изпълнява ролята на огледало, после се изправи пред вдлъбнатината, която изглеждаше пълна със звезди, и каза:

— Драумр копа. — Последваха множество други думи, с които Ездача оформяше заклинание, което щеше да му позволи не само да вижда, но и да разговаря с други от разстояние. Оромис го бе научил на този начин за магическо наблюдение два дни преди двамата със Сапфира да напуснат Елесмера и да се отправят за Сурда.

Водата стана катраненочерна, сякаш някой бе угасил звездите като свещи. Минута-две по-късно в центъра й се появи светъл кръг и Ерагон видя вътрешността на обширна бяла палатка, осветена от червения Ерисдар — един от магическите фенери на елфите.

Обикновено той не можеше да види чрез магия място или човек, които не е зървал преди, ала кристалните сфери на елфите бяха омагьосани да предават изображение на тяхното обкръжение на всеки, който се свържеше с тях. Съответно магията на Ерагон щеше да предаде неговия образ и обкръжението му на техните сфери. Това им позволяваше да контактуват помежду си от всяко място по света, което по време на война се превръщаше в безценно умение.

Един висок елф със сребриста коса и очукана от множество битки броня влезе в полезрението на Ерагон и той разпозна лорд Детедр, който бе съветник на кралица Исланзади и приятел на Аря. Ако старият елф бе изненадан да види Ездача, той не го показа; само сведе глава, докосна с устни първите два пръста на дясната си ръка и каза с напевния си глас:

— Атра естерни оно телдуин, Ерагон Шур’тугал.

Младежът повтори жеста на елфа и отвърна също на древния език: