Кристофър Паолини - Бризингър

— Атра ду евариня оно варда, Детедр-водр.

Продължавайки на родния си език, елфът каза:

— Радвам се, че си добре, Сенкоубиецо. Аря Дрьотнингу ни уведоми за мисията ти преди няколко дни и всички бяхме много разтревожени за теб и Сапфира. Вярвам, че не се е случило нещо лошо.

— Не, но се сблъсках с неочакван проблем и ако е възможно, бих желал да го обсъдя с кралица Исланзади, за да почерпя от нейната мъдрост по този въпрос.

Котешките очи на Детедр почти се затвориха, превръщайки се в две наклонени цепки, които му придадоха свирепо и неразгадаемо изражение.

— Зная, че не би поискал това, ако не е важно, Ерагон-водр, ала внимавай: опънатият лък лесно може да се счупи и да нарани стрелеца, както и да запрати стрелата надалеч… Ако е угодно за теб, почакай и ще попитам кралицата.

— Ще почакам. Искрената ми благодарност за помощта ти, Детедр-водр.

Когато елфът се отдалечи от кристалната сфера, Ерагон се намръщи. Не му харесваше прекалената церемониалност на елфите, ала повече от всичко мразеше да се мъчи да открие смисъла на загадъчните им думи. „Дали ме предупреждаваше, че заговорниченето край кралицата е опасно занимание, или че Исланзади е опънат лък, който скоро ще се счупи? Или имаше предвид нещо съвсем друго? Е, поне успях да се свържа с елфите“ — помисли си той. Техните защити възпрепятстваха проникването с магия в Ду Велденварден, включително и наблюдението от разстояние. Докато елфите стояха в своите градове сред горите, единственият начин да се свържеш с тях бе чрез пратеници. Ала сега, когато бяха тръгнали на поход, изоставяйки сенките на своите черни борове, могъщите им заклинания вече не ги защитаваха и бе възможно да осъществиш контакт чрез кристална сфера.

Ерагон се изнервяше все повече и повече, докато минутите течаха една след друга.

— Хайде де — измърмори той.

Огледа се бързо наоколо, за да се увери, че някой човек или звяр не приближава дебнешком към него, а после отново се вгледа във водната повърхност.

Изведнъж с шляпащ звук платнената врата на палатката се дръпна настрани и кралица Исланзади влезе забързано, отправяйки се към кристалната сфера. Носеше плетена ризница с блестящ златист плочест нагръдник и наколенници, както и красив шлем, инкрустиран с опали и други скъпоценни камъни, който скриваше отчасти буйните й черни коси. От отривистата й походка обточените с бяла кожа поли на червеното й наметало се развяваха зад гърба й, напомняйки на Ерагон за надвиснала буря. В лявата си ръка Исланзади държеше изваден от ножницата меч. Дясната бе празна, ала изглеждаше облечена в алена ръкавица и след момент Ерагон осъзна, че от пръстите и дланта й капе кръв.

Като го погледна, тънките й извити вежди се смръщиха. С това изражение тя приличаше невероятно много на Аря, макар че осанката и държанието й бяха много по-впечатляващи от тези на дъщеря й. Беше красива и ужасяваща, като страховита богиня на войната.

Ездача докосна устните си с пръсти, после сложи дясната си ръка на гърдите — елфическият знак за вярност и уважение, и изрече традиционното приветствие, заговаряйки пръв, както бе редно при обръщане към елф с по-висок ранг. Исланзади отговори по очаквания начин и в опит да я зарадва и да демонстрира познаването на обичаите й, Ерагон завърши с незадължителната трета реплика от поздрава:

— И нека мирът живее в сърцето ви.

Свирепото изражение на кралицата леко се смекчи, а на устните й се появи лека усмивка, сякаш оценяваше хитрия му ход.

— И в твоето също, Сенкоубиецо. — Плътният й нисък глас напомняше на смесица от шумолене на борови иглички, ромон на потоци и музика, свирена на тръстикова флейта. Исланзади прибра меча си в ножницата и отиде до сгъваемата маса, където се зае да измие ръката си от кръвта в поставеното там гърне с вода. — Боя се, че мирът е труден за постигане напоследък.

— Тежка ли е войната, Ваше Величество?

— Скоро ще стане. Народът ми се събира край западните покрайнини на Ду Велденварден, където можем да се подготвим да убиваме и да бъдем убити, докато сме близо до дърветата, които така силно обичаме. Нашата раса живее разпръснато и не марширува в редици като останалите, защото това наранява земята ни. Така че ни отнема време да се съберем от далечните кътчета на гората.

— Разбирам. Само… — той затърси подходящия начин да зададе въпроса си, без да прозвучи грубо. — Ако боят още не е започнал, не мога да не се зачудя защо ръката ви е изцапана с кръв.