Кристофър Паолини - Бризингър

Кралицата изтръска водните капчици от пръстите си и вдигна съвършената си ръка със златистокафява кожа, за да я види Ерагон. Той осъзна, че именно Исланзади е била модел за скулптурата на двете преплетени ръце, която се намираше в антрето на дървесния му дом в Елесмера.

— Вече не е изцапана. Единствените петна, които кръвта оставя, са в душата, а не по тялото. Казах, че войната ще стане тежка в близко бъдеще, а не , че още не е започнала. — Тя издърпа ръкава на ризницата обратно до китката си. Измъкна от инкрустирания със скъпоценни камъни колан, който обгръщаше тънката й талия, ръкавица, украсена със сребърна бродерия, и я сложи на ръката си. — Наблюдавахме град Сеунон, защото планирахме да започнем атаката си от него. Преди два дни съгледвачите ни засякоха групи мъже с мулета, пътуващи от Сеунон към Ду Велденварден. Помислихме, че искат да съберат дърва от покрайнините на гората, както често се случва. По принцип толерираме това, защото хората имат нужда от дърва, а дърветата в покрайнините са млади и почти извън влиянието ни. Освен това не искахме да се разкриваме. Мъжете обаче не спряха в покрайнините. Те навлязоха дълбоко в Ду Велденварден, следвайки ловни пътеки, които явно познаваха добре. Търсеха най-високите и дебели дървета — дървета, стари като самата Алагезия, които са били древни и изцяло пораснали, когато джуджетата за пръв път са открили Фардън Дур. Когато ги намериха, те започнаха да ги секат. — Гласът й потрепери от ярост. — От разговорите им научихме защо са дошли. Галбаторикс искал най-големите дървета, за да замени обсадните машини и тарани, които изгуби в битката в Пламтящите равнини. Ако мотивите им бяха чисти, може би щяхме да преглътнем загубата на един монарх на гората ни. Може би дори на двама. Но не и на двадесет и осем.

Ерагон се вледени.

— Какво направихте? — попита той, макар да подозираше какъв ще бъде отговорът.

Исланзади вдигна брадичка и изражението й стана сурово.

— Аз присъствах там, заедно с още двама от нашите съгледвачи. Заедно поправихме грешката на хората. В миналото народът на Сеунон бе достатъчно мъдър, за да не нахлува в земите ни. Днес им напомнихме защо е било така. — Неволно тя потърка дясната си ръка, сякаш я болеше, и се загледа край кристалната сфера в някакво свое видение. — Вече знаеш какво е усещането, Ерагон-финиарел, да докосваш живота на растенията и животните около себе си. Представи си колко скъпи щяха да ти бъдат, ако бе притежавал тази дарба векове наред. Ние даваме от себе си, за да поддържаме Ду Велденварден, и гората е част от нашите тела и умове. Боли ни от всяка рана, която тя получи… Нашият народ се надига бавно, ала вдигнем ли се, сме като дракони: подивяваме от гняв. Изминаха повече от сто години, откакто аз или който и да е друг елф сме проливали кръв в битка. Светът е забравил на какво сме способни. Силата ни може и да е намаляла след падането на Ездачите, ала все още сме способни да отвърнем на всеки удар; враговете ни ще си мислят, че самите стихии са се обърнали срещу тях. Ние сме древна раса и уменията и знанията ни надвишават стократно тези на смъртните. Нека Галбаторикс и съюзниците му внимават, защото сега елфите ще напуснат гората си и ще се завърнат триумфиращи или няма да се върнат изобщо.

Ерагон потрепери. Дори и при сблъсъка си с Дурза той никога не бе срещал подобна неумолима решителност и безпощадност. „Това не е човешко — помисли си младият Ездач, а после си се присмя наум. — Разбира се, че не. И ще е хубаво да го запомня. Колкото и да си приличаме — в моя случай почти напълно, — ние не сме еднакви“.

— Ако завземете Сеунон — каза той, — как ще контролирате жителите му? Те може и да мразят Империята повече от самата смърт, ала се съмнявам, че ще ви се доверят, дори само защото са хора, а вие — елфи.

Исланзади махна с ръка.

— Това е без значение. Преминем ли градските стени, имаме си начини да направим така, че никой да не смее да ни се опълчи. Това не е първият път, в който воюваме с твоя вид. — Тя свали шлема си и косата й се разпиля по раменете, обрамчвайки лицето й с гарвановочерни къдрици. — Не ми стана приятно, като научих за нападението ти над Хелгринд, но да приема ли, че то вече е приключило, и то успешно?

— Да, Ваше Величество.

— Значи възраженията ми са били напразни. Предупреждавам те обаче, Ерагон Шур’тугал, не се излагай на риск в подобни ненужни и опасни начинания. Това, което ще кажа, е жестоко, ала все пак е вярно: животът ти е по-важен от щастието на братовчед ти.