Кристофър Паолини - Бризингър

— Ба! Побъркан стар глупак — каза Галбаторикс и гласът му стана груб и гневен. — Трябваше да приемеш предложението ми; ти щеше да си пръв сред робите ми. Ще те накарам да съжаляваш за глупавата ти преданост към така наречената ти справедливост. И грешиш. Мога да ви държа така, колкото пожелая, защото вече съм могъщ като бог и никой не може да ме спре!

— Няма да ни надвиеш — отвърна Оромис. — Дори боговете не живеят вечно.

При тези думи Галбаторикс изруга грозно.

— Философията ти не ме притеснява, жалък елфе! Аз съм най-великият магьосник и скоро ще бъда още по-велик. Смъртта няма да ме вземе. Ти обаче ще умреш. Ала първо ще страдаш. И двамата ще страдате неизмеримо, а после ще те убия, Оромис, и ще взема истинското ти сърце, Глаедр, и ще ми служите до края на времето.

— Никога! — извика старият елф.

И златният дракон отново чу дрънченето на мечове и брони.

Той бе изключил Оромис от ума си, докато траеше боят, ала връзката им бе много по-дълбока от съзнателната мисъл, така че веднага усети, когато елфът се вцепени, обездвижен от изпепеляващата болка в костите. Изплашен, Глаедр пусна крака на Торн и се опита да го изрита. Червеният дракон изрева от болка при удара, ала остана на мястото си. Магията на Галбаторикс държеше и двамата по местата им — никой не можеше да се отдръпне на повече от няколко метра в която и да е посока.

Последва ново издрънчаване, а после Глаедр видя как Наеглинг пада край него. Златният меч присветна с отразена светлина, докато се носеше към земята. За пръв път студените нокти на страха се впиха в него. Повечето от силата на думитена Оромис бе съхранена в меча, а и защитите му бяха обвързани с острието. Без него той беше беззащитен.

Глаедр се хвърли към пределите на магията на Галбаторикс, борейки се с цялата си сила да се отскубне. Въпреки усилията си обаче, не можа да избяга. И точно когато Оромис започна да се възстановява, златният дракон усети как Зар’рок прерязва елфа от рамото до хълбока.

Глаедр изрева.

Изрева така, както Оромис бе изревал, когато драконът му изгуби крака си.

Непреклонна сила се събра в корема му. Без дори за секунда да помисли дали е възможно да го постигне, той изблъска Торн и Муртаг с магически удар и ги запрати да се носят като листа, пометени от вятъра, а после сви криле и се спусна стремглаво към Гил’еад. Ако можеше да пристигне там навреме, Исланзади и заклинателите й щяха да спасят Оромис.

Градът обаче бе твърде далеч. Съзнанието на Оромис отслабваше… изчезваше… отдалечаваше се…

Златният дракон вля собствената си сила в разбитото тяло на елфа, опитвайки се да го задържи жив, докато достигнат земята. Ала при все цялата енергия, която му даваше, той не можеше да спре кървенето, ужасяващото кървене.

— Глаедр… пусни ме — промърмори с ума си Оромис.

Миг по-късно, с още по-тих глас, прошепна:

— Недей да тъжиш за мен.

А после партньорът в живота на Глаедр се стопи в празнотата.

Нямаше го.

Нямаше го!

НЯМАШЕ ГО!

Чернота. Празнота.

Беше сам.

Над света се спусна алена мъгла, пулсираща в унисон със сърцето му. Той размаха криле и се хвърли обратно в посоката, от която бе дошъл, търсейки Торн и неговия Ездач. Нямаше да ги остави да избягат; щеше да ги хване и да ги разкъса, и да ги изгори, докато не изтриеше всяка следа от тях от този свят.

Глаедр видя, че червеният сврачи драконсе спуска към него, изрева измъчено и удвои скоростта си. Торн зави в последния момент, в опит да го заобиколи, ала не беше достатъчно бърз да избегне златния, който се стрелна и откъсна последните три стъпки от опашката на противника си. Фонтан от кръв рукна от раната. Червеният дракон изквича в агония, извъртя и се метна зад Глаедр. Той понечи да се обърне, за да се изправи срещу него, ала по-малкият дракон бе твърде бърз, твърде пъргав. Златният дракон усети остра болка в основата на черепа си, а после зрението му се замъгли и всичко потъна в мрак.

Къде се намираше?

Беше сам.

Беше сам и на тъмно.

Беше сам и на тъмно, и не можеше да се движи или да вижда.

Усещаше умовете на други създания наблизо, ала това не бяха умовете на Торн и Муртаг, а на Аря, Ерагон и Сапфира.

И тогава Глаедр осъзна къде се намира и истинският ужас се стовари върху него. Той нададе вой в мрака. Виеше и виеше, и се потопи в агонията си, без да го е грижа какво го чака в бъдещето, защото Оромис бе мъртъв и той беше сам.