Кристофър Паолини - Бризингър

Сам!

Ерагон рязко се върна в тялото си.

Беше се свил на топка. Сълзи се стичаха по лицето му. Той се изправи задъхан от пода и погледна Сапфира и Аря.

Отне му около миг да осъзнае какво вижда.

Жената, която Ерагон се готвеше да атакува, лежеше мъртва на земята, поразена от един удар с меч. Духовете, които тя и другарите й бяха призовали, не се виждаха никъде. Лейди Лорана все още седеше на стола си. Сапфира тъкмо се мъчеше да се изправи на крака в отсрещния край на стаята. А мъжът, който бе седял на пода между тримата заклинатели, сега се намираше до Ездача, вдигнал Аря във въздуха с хватка около гърлото.

Кожата му бе загубила цвета си и той беше бял като кост. Косата му, която преди бе кестенява, сега имаше яркочервен цвят и когато погледна към Ерагон и се усмихна, младежът видя, че очите му са празни. Във всеки аспект на външността и излъчването си мъжът приличаше на Дурза.

— Името ни е Варауг — каза Сянката. — Треперете!

Аря го изрита, ала ударите нямаха ефект.

Изгарящата тежест на съзнанието на Сянката притисна ума на младежа, опитвайки се да пробие защитите му. Силата на атаката го обездвижи; той едва успяваше да отблъсне ровещите пипала на ума на Варауг, а какво остава да се изправи и да размаха меча си. Поради неясни причини тази Сянка бе дори по-силна от Дурза и Ездача не беше сигурен колко време може да издържи на атаката. Видя, че Сапфира също е подложена на нападение; тя седеше вцепенена на балкона, озъбена и ръмжаща.

Вените по челото на Аря се издуха и лицето й стана червено, а после лилаво. Устата й бе отворена, ала не дишаше. С дланта на дясната си ръка удари свивката на лакътя на Сянката и счупи ставата със силен пукот. Ръката на Варауг се отпусна за момент и краката на елфката докоснаха пода, ала после костите се върнаха на местата си и Сянката я вдигна още по-високо.

— Ще умрете — изръмжа Варауг. — Всички ще умрете за това, че ни затворихте в тази студена, твърда глина.

Притеснението, че животът на Аря и Сапфира е в опасност, прогони всички чувства от Ерагон, освен неумолимата му решителност. Мислите му бяха остри и бистри като парчета стъкло и той се хвърли към множеството, което представляваше умът на Сянката. Варауг беше твърде могъщ и духовете в него — твърде отчаяни, за да може Ездача да ги надвие и постави под своя власт, но той се опитваше просто да изолира противника си. Заобиколи ума на Варауг със своя собствен: всеки път, когато врагът се опитваше да достигне Сапфира или Аря, младежът блокираше мисловния лъч и всеки път, когато Сянката се помъчеше да премести тялото си, Ерагон му се противопоставяше със собствена команда.

Те се биеха със скоростта на мисълта, разменяйки си удари по целия периметър на съзнанието на Варауг, което представляваше толкова разпокъсан и неразбираем пейзаж, че Ерагон се боеше, че ще полудее, ако се вгледа в него твърде внимателно. Той стигна до предела на силите си в този дуел, ала знаеше, че битката може да завърши само с поражението му. Колкото и да беше бърз, младежът съзнаваше, че не може да надхитри безбройните умове, съхранени в Сянката.

Най-накрая в концентрацията му се появи пролука и Сянката се вкопчи във възможността да се зарови по-надълбоко в ума му, да го хване в капан… да го обездвижи… да потисне мислите му, докато Ездача не можеше да стори нищо повече, освен да гледа врага си с тъпа омраза. В крайниците му се появи ужасяващ бодеж, когато духовете започнаха да се носят из тялото му по всеки нерв.

— Пръстенът ти е пълен със светлина! — възкликна Варауг и очите му се разшириха от удоволствие. — Прекрасна светлина! Ще ни храни дълго време!

После изръмжа гневно, защото Аря сграбчи китката му и я счупи на три места. Тя се отскубна от хватката на Сянката, преди той да успее да се излекува, и падна на земята, давейки се, докато се мъчеше да си поеме въздух. Варауг се опита да я изрита, но тя се претърколи настрана. Посегна за падналия си меч.

Ерагон потрепери, докато се мъчеше да отхвърли присъствието на Сянката.

Ръката на Аря се сключи около дръжката на меча. Варауг изрева без думи. Той скочи към нея и двамата се претърколиха на пода, борейки се за контрола върху оръжието. Елфката извика и удари Варауг по слепоочието с дръжката на меча. Сянката се отпусна за миг и Аря се претърколи назад, като скочи на крака.

Само за миг Ерагон се освободи от ума на противника си. Без да мисли за собствената си безопасност, той поднови атаката върху съзнанието на Сянката, като единствената му мисъл бе да го усмири за още няколко мига.