Кристофър Паолини - Бризингър

Варауг се изправи на едно коляно, а после се олюля, когато Ездача удвои усилията си.

— Убий го! — извика Ерагон.

Аря скочи напред, а тъмната й коса се развя зад гърба й.

И прониза Сянката в сърцето.

Ерагон примижа от болка и се измъкна от ума на Варауг, докато изчадието се отдръпваше от елфката, издърпвайки острието от себе си. Сянката отвори устата си и нададе пронизителен вой, който строши стъклените стени на фенера на тавана. Посегна към Аря и тръгна, препъвайки се, към нея, а после спря, защото кожата му избледня и стана прозрачна, разкривайки десетки блестящи духове, хванати в капана на плътта му. Те запулсираха и станаха все по-големи, а кожата на Варауг се напука по дължината на мускулите му. С един последен изблик на светлина духовете разкъсаха Сянката на парчета и избягаха от стаята, преминавайки през стените, все едно камъкът не съществуваше.

Пулсът на Ерагон малко по малко се нормализира. После, чувствайки се много стар и изморен, той отиде до Аря, която се бе облегнала на един стол и разтриваше шията. Тя се изкашля и изплю кръв. Тъй като не изглеждаше способна да говори, Ездача постави ръката си над нейната и каза:

— Вайс хейл.

Когато енергията за възстановяване на раните й потече от него, краката му омекнаха и той трябваше да се облегне на стола.

— По-добре ли си? — попита, когато магията приключи работата си.

— По-добре съм — прошепна елфката и му се усмихна мъчително. Тя посочи към мястото, където допреди малко стоеше Варауг. — Убихме го… Убихме го и сме още живи.

— Изглеждаш изненадана.

— Толкова малко са успявали да убият Сянка и са оцелявали.

— Това е, защото са се борели сами, а не заедно като нас.

— Да, не като нас.

— Ти помогна на мен във Фардън Дур, а аз на теб — сега.

— Да.

— Сега аз трябва да те наричам Сенкоубиец.

— И двамата сме…

Сапфира ги изненада, надавайки дълъг скръбен вопъл. Все така плачейки, тя задращи с нокти по пода. Наоколо се разхвърчаха парчета камък. Опашката й се замята във всички посоки и порази мебелировката и мрачните портрети по стените.

— Няма го! — каза тя. — Няма го! Няма го завинаги!

— Сапфира, какво не е наред? — възкликна Аря. Когато драконката не отговори, елфката насочи въпроса към Ерагон.

Мразейки всяка дума, която изговаряше, той каза:

— Оромис и Глаедр са мъртви. Галбаторикс ги уби.

Аря залитна като ударена.

— Ах! — възкликна тя. После стисна облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Сълзи изпълниха скосените й очи и покапаха по бузите. — Ерагон.

Елфката се пресегна и сграбчи рамото му и той изненадващо осъзна, че я държи в прегръдките си. Собствените му очи се насълзиха. Стисна зъби, в отчаян опит да не изгуби самообладание — ако започнеше да плаче, знаеше, че няма да може да спре.

Двамата с Аря останаха вкопчени един в друг дълго време, докато се успокояваха взаимно, а после елфката се отдръпна и попита:

— Как стана?

— Оромис получи един от пристъпите си и докато беше парализиран, Галбаторикс накара Муртаг да… — гласът на младежа секна и той поклати глава. — Ще чуеш, когато разкажа на Насуада. Тя трябва да знае за това, а не искам да ми се налага да го описвам повече от веднъж.

Аря кимна.

— Тогава да вървим при нея.

Докато Ерагон и Аря съпровождаха лейди Лорана надолу по стълбите на кулата, те срещнаха Бльодгарм и единадесетте елфически заклинатели, които тичаха нагоре, прескачайки по четири стъпала наведнъж.

— Сенкоубиецо! Аря! — възкликна една елфическа жена с дълга черна коса. — Ранени ли сте? Чухме риданията на Сапфира и помислихме, че някой от вас може да е умрял.

Ездача погледна към Аря. Клетвата му пред кралица Исланзади не му позволяваше да обсъжда Оромис или Глаедр в присъствието на някой, който не е от Ду Велденварден — като лейди Лорана — без позволението на кралицата, Аря или който и да е евентуален наследник на Исланзади на трона в Елесмера.

Елфката кимна и каза:

— Освобождавам те от клетвата ти, Ерагон. Освобождавам и двама ви. Говорете за тях с когото решите.

— Не, не сме ранени — отвърна Ездача. — Но Оромис и Глаедр паднаха в битка над Гил’еад.

Като един елфите извикаха от ужас и започнаха да го засипват с десетки въпроси.

Аря вдигна ръка и каза:

— Осъзнайте се. Сега не е времето и мястото да задоволявате любопитството си. Наоколо още има войници и не знаем кой може да ни подслушва. Крийте мъката в сърцата си, докато не бъдем на безопасно място. — Тя замълча и погледна Ерагон, а после продължи: — Ще ви разкажа всичко за смъртта им, когато науча подробностите.