Кристофър Паолини - Бризингър

Докато се носеха с шеметна скорост надолу, златният дракон чу шум от мечове, удрящи се в щитове, докато Оромис и Муртаг си разменяха вихър от удари. Торн се сгърчи и Глаедр мерна сина на Морзан. Златният дракон прецени, че човекът изглежда изплашен, но не бе изцяло сигурен. Дори след толкова дълга връзка с Оромис, все още му бе трудно да дешифрира израженията на двукраките безрогис техните меки плоски лица и липсата им на опашка.

Дрънченето на метал спря и Муртаг извика:

— Проклет да си, задето не се появи по-рано! Проклет да си! Можеше да ни помогнеш! Можеше да…

После той сякаш се задави с думите си.

Глаедр изсумтя, когато невидима сила спря рязко падането им и почти изтръгна крака на Торн от захапката му, а после ги вдигна и четиримата в небето, все по-високо и по-високо, докато разбуненият като мравуняк град не се превърна в едва различимо петно и дори Глаедр вдишваше с трудност разредения въздух.

„Какво прави палето? — зачуди се разтревожен златният дракон. — Да се самоубие ли се опитва?“

Тогава Муртаг продължи да говори, ала сега гласът му бе по-богат и плътен отпреди и ехтеше, сякаш бе застанал в празна зала. Глаедр почувства как люспите по раменете му настръхват, когато позна гласа на древния си враг.

— Значи сте оцелели, Оромис, Глаедр — каза Галбаторикс. Изразяваше се гладко като опитен оратор, а тонът му бе измамно дружелюбен. — Отдавна предполагах, че елфите може да крият дракон или Ездач от погледа ми. Доволен съм, че подозренията ми се потвърдиха.

— Изчезни, гнусен клетвопрестъпник! — извика Оромис. — Няма да получиш удовлетворение от нас!

Галбаторикс се изкикоти.

— Толкова суров поздрав. Срамота, Оромис-елда. Нима елфите са забравили легендарната си учтивост през изминалия век?

— Ти не заслужаваш повече учтивост от побеснял вълк.

— Ццц, Оромис. Спомни си какво ми каза, когато стоях пред теб и другите Старейшини: „Гневът е отрова. Трябва да я прогониш от ума си или тя ще те поквари“. Трябва да послушаш собствения си съвет.

— Не можеш да ме объркаш със змийския си език, Галбаторикс. Ти си мерзко изчадие и ние ще се погрижим да бъдеш премахнат, дори това да ни струва животът.

— Но кому е нужно това, Оромис? Защо трябва да се изправяте срещу мен? Натъжен съм, че си допуснал омразата ти да разруши мъдростта ти. Защото някога ти беше мъдър, Оромис, може би най-мъдрият в целия орден. Ти пръв разпозна лудостта, прояждаща душата ми, и именно ти убеди другите Старейшини да ми откажат друго драконово яйце. Това бе мъдро от твоя страна, Оромис. Безполезно, но мъдро. И по някакъв начин си успял да избягаш от Киаланди и Формора, дори след като са те ранили, а после си се скрил, докато всичките ти врагове, освен един, не умряха. Това също е мъдро, елфе.

Последва кратка пауза, а после Галбаторикс продължи:

— Няма нужда да продължаваш да се бориш срещу мен. Сам признавам, че извърших ужасни престъпления в младостта си, ала тези дни са отдавна отминали и когато размишлявам за всичката кръв, която съм пролял, съвестта ми се гърчи в агония. И все пак какво мога да сторя? Няма как да променя миналите си деяния. Сега единствената ми цел е да осигуря мир и просперитет на Империята, на която се оказах владетел. Не можеш ли да видиш, че съм изгубил жаждата си за мъст? Омразата, която ме тласкаше толкова много години, сега е пепел. Запитай се сам, Оромис: кой е виновен за войната, която се шири из цяла Алагезия? Не и аз. Варден бяха онези, които предизвикаха конфликта. За мен бе достатъчно да управлявам своя народ и да оставя елфите, джуджетата и сурданите да живеят живота си. Ала Варден не можеха да ме оставят. Те откраднаха яйцето на Сапфира и те покриват земята с планини от трупове. Не аз. Някога ти беше мъдър, Оромис, и сега можеш да бъдеш мъдър отново. Откажи се от омразата си и се присъедини към мен в Илиреа. Заедно можем да прекратим този конфликт и да положим основите на епоха на мир, която ще продължи хилядолетия наред.

Глаедр не беше убеден. Той стисна смазващите си челюсти и Торн измуча жално. Ревът от болка изглеждаше ужасно силен след речта на Галбаторикс.

Оромис отговори с ясен, звънтящ глас:

— Не. Не можеш да ни накараш да забравим престъпленията ти с балсам от подсладени лъжи. Освободи ни! Нямаш силата да ни държиш тук още дълго, а аз отказвам да водя безсмислени разговори с предател като теб.