Кристофър Паолини - Бризингър

— По-късно — каза той и изправи рамене.

— Да не би Оромис да ти е дал амулет или нещо друго, което ви позволява да се свържете с дракона му?

— Твърде много време ще ми отнеме да обяснявам. По-късно, обещавам.

Елфката се поколеба, после кимна и каза:

— Ще ти напомня за това обещание.

Заедно тримата със Сапфира се насочиха към магьосниците и всеки поотделно удари по един от тримата. Металическо звънтене изпълни стаята, когато Бризингър отскочи, преди да достигне целта си. Рамото на Ерагон изтръпна. Оръжието на Аря също бе отблъснато от преграда, както и дясната лапа на Сапфира. Ноктите й изскърцаха по каменния под.

— Съсредоточете се върху този! — извика младежът и посочи към най-високия заклинател — блед мъж с рошава брада: — Бързо, преди да са успели да призоват някакви духове!

Ерагон и Аря можеха да се опитат да заобиколят или изчерпят енергията на преградите на заклинателите със собствени магии, но да използваш магия срещу друг магьосник винаги беше опасно начинание, освен ако умът му не е под твой контрол. Никой от двамата не искаше да рискува да бъде убит от преграда, за която не е знаел.

Атакувайки поотделно, Ездача, драконката и елфката се мъчиха да пронижат, разсекат и смачкат брадатия заклинател в продължение на почти цяла минута. Никой от ударите им не докосваше мъжа. Най-сетне, след съвсем лека съпротива, Ерагон усети как нещо поддава под Бризингър и мечът продължи пътя си, отсичайки главата на заклинателя. Въздухът пред Ездача потрепери. В същия миг той усети източване на силата си, когато защитите му го предпазиха от непозната магия. Атаката спря след няколко секунди, оставяйки го замаян и отслабнал. Стомахът му се сви. Намръщи се и се подсили с енергия от колана на Белот Мъдрия.

Единствената реакция на другите двама магьосници при смъртта на другаря им бе да удвоят скоростта на заклинанията си. В ъгълчетата на устата им се появи жълта пяна, от устните им хвърчеше слюнка, а очите им се подбелиха, ала въпреки това никой от двамата не направи опит да избяга или да нападне.

Ерагон, Сапфира и Аря продължиха към следващия заклинател — пълен мъж с пръстени на палците — и повториха процеса, който бяха използвали при първия магьосник: редуваха се с удари, докато не изтощиха магиите му. Сега Сапфира уби човека, хвърляйки го през стаята с един удар на ноктите си. Той се удари в стълбището и черепът му се разби в ръба на едно стъпало. Този път нямаше магически ответ.

Когато Ездача тръгна към жената, през счупените прозорци на стаята влетя рояк многоцветни светлинки, които започнаха да се събират върху мъжа, седнал на пода. Блестящите духове присветваха с яростна интензивност, докато се вихреха около него като непробиваема стена. Той отметна ръце, сякаш за да се защити, и изкрещя. Въздухът забръмча и запука с енергията, излъчвана от проблясващите сфери. Ерагон усети в устата си горчив железен вкус и кожата му настръхна. Косата на магьосницата също се изправи. Срещу нея Сапфира изсъска и изви гръб. Всеки мускул в тялото й се беше стегнал.

Младежът изпита страх. „Не! — помисли си и му се догади. — Не сега. Не след всичко, през което сме преминали“. Той беше много по-силен, отколкото при сблъсъка си с Дурза в Тронхайм, ала сега знаеше и много по-добре точно колко опасна е една Сянка. Само трима воини бяха оцелели след убийството на такова изчадие: елфът Лаетри, Ездача Ирнстад и самият Ерагон. И никак не бе уверен, че ще повтори успеха си.

— Бльодгарм, къде си? — извика Ездача с ума си. — Нужна ни е помощта ти!

И тогава всичко около него изчезна и на негово място видя:

Белота. Празна белота. Студената мека небесна водауспокои крайниците на Глаедр след смазващата горещина на битката. Той летеше във въздуха, приветствайки леката влага, която се събираше на сухия му лепкав език.

Махна още веднъж с криле и небесната водасе раздели пред него, разкривайки ослепителното, парещо гърба, слънце и мъгливата зелено-кафява земя. „Къде е той?“ — зачуди се Глаедр. Обърна глава, търсейки Торн. Малкият червен сврачи драконбе излетял високо над Гил’еад, по-високо, отколкото летеше която да е птица, където въздухът бе рядък и дъхът ставаше на воден дим.

— Глаедр, зад нас! — извика Оромис.

Драконът се завъртя, но твърде бавно. Торн го блъсна силно в дясната плешка. Глаедр изръмжа, обви единствения си преден крак около дращещото, хапещо свирепо палеи се опита да смачка сгърченото тяло на противника си. Червеният дракон изрева от болка и се измъкна наполовина от прегръдката на Глаедр, впивайки нокти в гърдите му. Златният дракон изви шия и захапа левия заден крак на Торн, с което го задържа на място, въпреки че червеният се гърчеше и риташе като прикована дива котка. Гореща солена кръв изпълни устата на Глаедр.