Кристофър Паолини - Бризингър

Анджела се ухили широко.

— Значи все пак не си напълно лишен от чувство за хумор! Може пък и да има надежда за теб. — И тя тръгна с танцова стъпка към крепостта, въртейки бойната си тояга и мърморейки: — Огън? Ха!

Сапфира изръмжа леко и каза:

— Внимавай кого наричаш Овцеизтребител, Ерагон, за да не се окажеш и ти изтребен.

— Добре, Сапфира.

Дотогава Бльодгарм и другите елфи се бяха присъединили към Ерагон и Сапфира в двора, ала Ездача не им обърна внимание и затърси с поглед Аря. Когато я забеляза да тича до Йормундур и неговия жребец, той я повика и размаха щит, за да привлече вниманието й.

Елфката чу вика му и се затича към него с грациозни като на газела скокове. Беше си намерила щит, шлем и ризница, откакто се бяха разделили, и металът на бронята й блестеше на сивкавата светлина. Когато елфката спря, Ерагон каза:

— Двамата със Сапфира ще влезем в крепостта отгоре и ще се опитаме да заловим лейди Лорана. Искаш ли да дойдеш с нас.

Тя кимна отривисто.

Младежът скочи на единия крак на Сапфира, а оттам — на седлото. Аря последва примера му секунда по-късно и седна зад него. Брънките на ризницата й се притиснаха в гърба му.

Драконката разпери криле и полетя, оставяйки Бльодгарм и другите елфи на земята, загледани нагоре с безпомощни изражения.

— Не бива с такава лекота да изоставяш стражите си — промърмори Аря в лявото ухо на Ерагон. Тя обхвана кръста му с дясната си ръка и го стисна здраво, докато Сапфира кръжеше над двора.

Преди той да успее да отвърне, усети досега с могъщия ум на Глаедр. За момент градът под тях изчезна и Ездача виждаше и чувстваше само онова, което виждаше и чувстваше златният дракон.

Малки жилещи стършелови стрели отскачаха от корема му, докато се издигаше над разпръснатите дървени пещери на двукраките кръглоухи . Въздухът бе гладък и плътен под крилете му, идеален за летенето, което му беше нужно. На гърба му седлото се отърка в люспите, когато Оромис се раздвижи.

Глаедр стрелна език и вкуси опияняващия аромат на горящо дърво, сварено месо и разлята кръв. Много пъти бе идвал на това място преди. В младостта му то бе известно с друго име, а не Гил’еад, и тогава единствените му обитатели бяха сериозните, смеещи се бъбриви елфи и приятелите им. Предишните му посещения винаги бяха приятни, ала го болеше да си спомня за двамата братя по гнездо , които бяха умрели тук, убити от побърканите Клетвопрестъпници.

Мързеливото еднооко слънце се издигаше току над хоризонта. На север голямата вода Исенстар бе като развълнуван лист излъскано сребро. Под него стадото остроухи, командвано от Исланзади, се бе разположило около разбунения като мравуняк град. Броните им блестяха като стрит лед. Пелена от син дим покриваше цялата местност, гъста като студена утринна мъгла.

А от юг идеше малкият ядосан нокът Торн, отправяйки предизвикателството си така, че всички да го чуят. Морзановият син Муртаг седеше на гърба му, а в ръката на Муртаг Зар’рок блестеше като нокът.

Тъга изпълни Глаедр, когато видя двете клети новоизлюпени палета. Искаше му се с Оромис да не са принудени да ги убиват. „Ето че отново — помисли си той — дракон трябва да се бие с дракон и Ездач с Ездач, и всичко това заради онзи унищожител на яйца Галбаторикс“. После с натежали мисли Глаедр ускори махането на крилете си и разпери нокти в подготовка да порази приближаващия враг.

Главата на Ерагон се отметна назад, когато Сапфира се наклони наляво и падна няколко стъпки, преди да възвърне равновесието си.

— И ти ли видя това? — попита тя.

— Да.

Разтревожен, той погледна към дисагите, където сърцето на Глаедр лежеше на сигурно място, и се зачуди дали двамата със Сапфира не трябва да помогнат на учителите си, ала после се успокои с мисълта, че сред елфите има безброй заклинатели. Оромис и Глаедр нямаше да искат неговата помощ.

— Какво не е наред? — попита Аря. Гласът й звучеше силно в ухото на Ерагон.

— Оромис и Глаедр ще влязат в битка с Торн и Муртаг — отговори Сапфира.

Младежът усети как елфката се наежи зад гърба му.

— Откъде знаете? — попита тя.

— Ще ти обясня по-късно. Само се надявам да не пострадат.

— Аз също — каза Аря.

Сапфира се издигна високо над крепостта, а после се понесе бавно надолу с безшумни махове и се приземи на върха на най-високата кула. Когато Ездача и елфката слязоха на стръмния покрив, тя каза: