Кристофър Паолини - Бризингър

— Ерагон, може ли да видим Елдунари на Глаедр?

Той се поколеба, но след това излезе навън и взе торбата от дисагите на Сапфира. Внимавайки да не докосва сърцето, младежът разхлаби връвта отгоре и остави плата да се свлече около златистия камък. В контраст с първия път, когато го бе видял, блясъкът в истинското сърце бе мътен и слаб; съзнанието на Глаедр едва мъждукаше.

Насуада се приведе напред и се вгледа в завихрения център на Елдунари, а блясъкът му се отрази в очите й.

— И Глаедр наистина е там вътре?

— Там е — отвърна Сапфира.

— Мога ли да говоря с него?

— Можеш да опиташ, но се съмнявам да ти отговори. Той току-що изгуби своя Ездач. Ще му е нужно много време да превъзмогне шока, ако изобщо успее. Моля те, остави го на мира, Насуада. Ако той искаше да говори с теб, вече щеше да го е сторил.

— Разбира се. Нямах намерение да го безпокоя, докато скърби. Разговорът ни ще почака, докато Глаедр се възстанови достатъчно.

Аря се приближи до Ерагон и положи ръце от двете страни на Елдунари, като пръстите й се намираха на по-малко от сантиметър от повърхността му. Тя се загледа в камъка със страхопочитание, привидно изгубена в дълбините му, а после прошепна нещо на древния език. Съзнанието на златния дракон проблесна за кратко, като че в отговор.

Елфката отдръпна ръцете си.

— Ерагон, Сапфира, получили сте изключителна отговорност: сега се грижите за друг живот. Каквото и да стане, трябва да защитите Глаедр. Щом Оромис вече го няма, силата и мъдростта на неговия дракон ще са ни нужни дори повече отпреди.

— Не се безпокой, Аря, няма да допуснем да му се случи нещо — обеща Сапфира.

Ездача покри Елдунари с торбата и се помота, докато я завърже, защото изтощението го правеше непохватен. Варден бяха спечелили важна победа, а елфите държаха Гил’еад, ала това не му носеше особена радост. Той погледна Насуада и попита:

— Сега какво?

Тя вирна брадичка.

— Сега потегляме на север към Белатона, а когато го завземем, ще продължим към Драс-Леона. Оттам ни чака Уру’баен, където ще отхвърлим Галбаторикс или ще умрем. Това ще правим сега, Ерагон.

След като се разделиха с Насуада, Ездача и Сапфира решиха да напуснат Фейнстер и да отидат в лагера на Варден, за да могат и двамата да си починат необезпокоявани от какофонията в града. Заедно с Бльодгарм и другите стражи на Ерагон, те тръгнаха към главната порта на Фейнстер. Младежът все още носеше в ръцете си истинското сърце на Глаедр. Никой не продумваше.

Ерагон гледаше в земята. Не обръщаше внимание на хората, които тичаха край него; неговото участие в битката беше приключило и му се искаше единствено да легне и да забрави мъките от деня. Последното усещане, което бе получил от Глаедр, все още вибрираше в ума му: Беше сам. Беше сам и на тъмно… Сам! Догади му се. „Значи това е усещането да изгубиш своя Ездач или своя дракон. Нищо чудно, че Галбаторикс е полудял“.

— Ние сме последните — каза Сапфира.

Той се намръщи неразбиращо.

— Последните свободни дракон и Ездач — обясни тя. — Само ние останахме. Сега сме…

— Сами.

— Да.

Ерагон се препъна в един камък, който не бе видял. Чувстваше се отвратително и затвори очи за момент. „Не можем да се справим сами — помисли си. — Просто не можем! Не сме готови“.

Сапфира се съгласи и от мъката и напрежението й, съчетани с неговите, почти му секна дъхът.

Когато пристигнаха до градските порти, Ездача спря. Не му се искаше да се блъска през струпаната пред тях голяма тълпа, която се опитваше да избяга от Фейнстер. Той се огледа за друг път. Когато очите му се плъзнаха над външната стена, внезапно изпита желание да види града през деня.

Той се затича по стълбището, водещо към бойниците. Сапфира изръмжа раздразнено и го последва, като разтвори наполовина криле, за да скочи от улицата на върха на стената с едно движение.

Те застанаха заедно на парапета и останаха там почти цял час, загледани в изгряващото слънце. Един след друг лъчи бледа златиста светлина нашариха зелените поля от изток и озариха безбройните прашинки, носещи се във въздуха. Там, където лъчите попадаха на стълбове дим, той заблестяваше в оранжево и червено и сякаш се завихряше с подновен устрем. Огньовете сред съборетините извън града почти бяха угаснали, но от пристигането на Ерагон и Сапфира насам двадесетина къщи във Фейнстер се бяха подпалили и огнените езици, които се извиваха над разпадащите се сгради, придаваха на градския пейзаж зловеща красота. Отвъд града морето се простираше до далечния равен хоризонт. Там на самия ръб се виждаха платната на кораб, насочил се на север.